— Не мисля. — Верхайен разпери ръце. — Винаги съм смятал, че когато мнението ми кое е най-добре се различава от това на графа, е по-добре да направя каквото желае той.
— Извинете ме. — Гродан вдигна учудено вежда й се наведе напред. — Правилно ли чух да казвате, че в каляската е лейди Мондегрийн? Не баронът?
Кетол поклати глава.
— Баронът…
— Баронът — прекъсна го Морей, след като то стрелна със сърдит поглед да замълчи, — е неразположен и в момента не може да пътува. Не съм съвсем убеден, че това ви интересува, рейнджър.
Дърайн не виждаше много смисъл да се крие тежкото състояние на Мондегрийн. Старецът най-вероятно щеше да е умрял до няколко недели, ако не до дни. Но никой не го питаше.
— Моля за извинение — каза Гродан. — Както казах, в странни времена стават странни съюзи.
Горските бойци гледаха войниците на Ламът с не особено дружелюбни физиономии въпреки факта, че бяха съюзници. Вярно, съюзът бе по необходимост, не породен от братска любов. В края на краищата тъкмо дядото на сегашния херцог на Крудий бе опустошил Валинар и бе подложил Натал на обсада в, опита си да завладее някогашната кешийска провинция Босония. Мнозина в Свободните градове гледаха на херцогство Крудий като на земи, загубени в тази война. Дърайн знаеше, че спомените се запазват задълго и че на хората, изпитващи вражда, обикновено не може да се разчита, че ще различават един херцог от друг или едно поколение от друго. Проклятие на историята, отсъди той. Понякога е по-добре някои неща да не се знаят.
Дърайн разбираше, че вражда или не, няма да се стигне до бой, но ако се стигнеше, щеше да е интересно да се види колко от местните щяха да свалят наталийците, преди да ги надвият. Но както бе казал рейнджърът, войната създава странни съюзи. Този сигурно щеше да се задържи здрав до ден-два, след като бъдеше премахнат и последният цуранин — стига това изобщо да се случеше. Или навярно за цяла неделя — Дърайн предпочиташе да гледа на нещата откъм светлата страна.
— Е, тогава мисля, че ще е най-добре да ви придружим по целия път до Ламът — каза Гродан.
Морей кимна.
— Ще съм благодарен за компанията ви, разбира се, а още повече — ако вие тримата тръгнете напред за съгледвачи. На път за Мондегрийн си имахме малка неприятност с банда цурани и би било добре да получим някакво предупреждение, ако се намират още като тях.
„Браво на него“, помисли Дърайн.
Кетол никога не беше виждал Ламът толкова пълен с войници — или с благородници, както и с хора от простолюдието. Накъдето и да тръгнеше, гъмжеше от баронски табарди, всеки с различен герб, макар че васално обвързаните с графа на Ламът барони бяха не повече от дузина. И накъдето и да тръгнеше, все срещаше някой барон или дамата му, винаги с личната си охрана. Срещу всеки поземлен барон като че ли имаше по двама дворцови, което означаваше десетки скуайъри, пажове и други слуги, забързани от едно място на друго, всеки със своя знак на гърдите, знак, който смяташе за достоен за почит, но който общо взето се подминаваше с безразличие от всички наоколо. Видя как един се сби с двама младежи, достатъчно глупави, че да не съобразят кого изпреварват при вратата на хана. Минаващите покрай тях ламътски стражи изглеждаха по-скоро развеселени, отколкото притеснени за реда и със злобно настървение напердашиха добре двамата млади „благородници“.
Кетол се стараеше да стои встрани от пътя им: достатъчно се беше излагал на капризите на знатното съсловие и самодоволните им слуги за цял живот, и то само за една неделя.
За да се усложнят нещата още повече, целият вторник в Ламът беше пазарен ден и военното затишие бе изпълнило пазарите въпреки хапливия студ. Долният град беше пълен с търговци, продаващи всичко, което Кетол можеше да си въобрази — освен наемнически услуги и пресни продукти. Второто щеше да изчака до пролетта, а ако в Ламът имаше граждани, на които да им трябва да наемат хора като него, Пайроджил и Дърайн, градските пазари едва ли бяха мястото, където щяха да ги намерят.
До щанда на пътуващ налбантин, пилчар продаваше стоката си — накокошинени от студа пилци или вече заклани и окачени на куките, където замръзваха бързо; и нарязани на мръвки и печащи се на шиш над огъня. Търговията му вървеше оживено, защото миризмата на сочно месо и чесън опразваше кесиите също толкова бързо, колкото и добър джебчия, и само желязната дисциплина и убедеността, че в цитаделата го чака топла храна, задържаха Кетол да не се прости с няколко медника.
Други обаче не бяха толкова сдържани. Един плещест войник, отметнал плаща си да се види гербът на Верхайен на табарда му, се пререди на опашката, изтласка с лакти двама бентонци и ако не се беше намесила стражата, за малко щеше да се стигне до люта свада.