— Съжалявам, ако съм ви създал неудобство, Началник на мечовете — отвърна Кетол. Надяваше се да е отвърнал правилно и малко се поотпусна, щом Стивън Арджънт махна пренебрежително.
— Нищо такова. Само ме изчакай малко. — Посочи стола до камината. — Да взема да свърша с подписването на тези доклади, докато всичко не ми е избягало от ума. — Наведе се отново над листовете в скута си. — Тъжно е, когато един честен Началник на мечовете трябва да се залови с всички досадни подробности по управлението на цяло графство. Ще съм почти толкова щастлив да видя как херцогът и Кълган си вземат Фантус, колкото като видя графът да се върне, за да мога и аз да се върна към обичайните си задължения.
Кетол бавно приседна на посочения стол, поизнервен от близостта на огнедрейка.
— Обича да го чешат над очите — рече Стивън Арджънт, без да вдига глава от документите. — Щеше да мърка, ако беше котка.
— Мисля да си запазя ръцете, ако нямате нищо против — отвърна Кетол.
— Аз нямам — рече Арджънт, пак без да вдига глава. — Но Фантус може да има други идеи.
Сякаш го беше чул и разбрал, Фантус долази до Кетол и му тикна главата си да го почеше.
Кетол никога не се беше озовавал толкова близо до огнедрейк. Веднъж преди години бе зърнал полет на новоизлюпени. Беше по време на друга война, не толкова студена, но по-кална, и за миг се бе зарадвал на ярките цветове в небето, макар и само като ранен признак за идващата пролет. Драконите, големи или малки, винаги го изнервяха и не беше никак склонен да се доближава до тях на повече разстояние от изстрел с лък. Очите им сякаш виждаха твърде много. Някои твърдяха, че драконите можели да говорят като хората, но Кетол не държеше да провежда подобен експеримент. Но дори и да не можеха, беше сигурен, че са умни. Този поне бе достатъчно умен, за да си спечели обичта на Началника и на слугите в кухните на графа в тази студена зима.
Фантус изпъна дългия си врат, хвърли му един бърз поглед и отново разпери широките си криле пред буйния огън.
Кетол присви очи към съществото. После протегна боязливо ръка и го почеса там, където бе казал Началникът на мечовете. Дрейкът леко изпъна врат и се отпусна с доволно, почти блажено изражение, което потвърди хипотезата на Кетол за котешкото прераждане.
Стивън Арджънт най-сетне остави листовете на масичката вдясно — по-далече от огнедрейка и огъня — и изправи гръб.
— Е, казаха ми, че носиш писмо за мен и друго за графа.
Казали му? Кой можеше да му е казал… Ох. Лейди Мондегрийн, разбира се. Едва се сдържа да не подуши във въздуха за мириса й на пачули и смирна.
— Да, нося — отвърна Кетол.
— Ами давай ги тогава, човече.
Кетол спря да чеше дрейка, отвори кесията й връчи и двете писма. Това, че едното бе адресирано до графа, вместо до Началника на мечовете, бе нещо, което двамата можеха да уточнят помежду си, след като той, Пайроджил и Дърайн се махнеха оттук.
Арджънт отдели подозрително малко време на четенето на писмата. Или беше много бърз четец, или вече знаеше съдържанието им, или най-вероятно и двете.
Пусна писмата в скута си, потупа ги и кимна.
— Изглежда, барон Мондегрийн ви е харесал тримата — и тебе особено. — Лека усмивка. — Не мога да кажа същото за Военния ковчежник обаче, макар че това писмо от барон Мондегрийн дава известна перспектива на проблема с оплакванията на барон Морей затова, че тримата сте прекъснали съня му.
— Не раз…
— Просто ще го задраскаме. — Стивън Арджънт се усмихна. — Ще кажа същото на барон Морей, щом пак повдигне въпроса. Най-вероятно няма да…
Прекъсна го чукане по вратата. Арджънт я погледна, все едно очакваше да се отвори, после каза:
— Е, хайде влизай, Иривън.
Икономът влезе с поднос с топъл хляб и огромен резен сирене със сини жилки на едната ръка, бутилка вино и две чаши в другата и мрачна физиономия на лицето.
— Реших, че може да искате нещо освежително, сър.
Началникът на мечовете кимна.
— Бих предпочел да се поизпотя на площадката за упражнения, но май първо трябва да хапна. — Посочи ниската масичка между двата стола. — А ако Кетол отклони покана за добра храна и вино, ще съм изумен.
Иривън постави подноса и им наля вино. Арджънт в пълно пренебрежение към етикета си отчупи комат хляб, отхапа, след това си отряза и сирене и махна на Кетол да последва примера му.
Кетол високо оцени още топлата хрупкава кора. От доста време не беше слагал залък в устата си. Наясно беше, че хлябът, който поднасят в замъка, е с по-добро качество от коравите кафяви самуни, раздавани на войниците, но този беше направо възхитителен, надминаваше всичко, което си беше представял. Както често казваше баща му, гладът е най-пикантната подправка.