Икономът стоеше търпеливо, хванал ръце пред чатала си.
— Иривън — рече Началникът на мечовете, — можем да се справим сами с яденето. Не е нужно да се задържаш повече.
Слугата почти се усмихна и отвърна с поклон:
— Както благоволите, господарю. Ще имате ли нужда от нещо друго преди вечеря?
— Все ще се оправя някак. Предай, моля те, поздравите ми на Бека, а и на дъщеря ти също — отвърна Началникът на мечовете и го освободи.
И щом вратата се затвори, се обърна към Кетол и поклати глава.
— На дъщеря му, Ема, започва да й личи — заговори тихо, сякаш икономът можеше да чуе. — Бащата трябва да е някой от гвардията, защото младите мъже сред слугите се боят от Иривън, а ако беше благородник, щеше вече да се е представил и да осигури копелето. При което проблемът става мой, щом се разбере името на войника. — Въздъхна. — Момичето не иска да говори за това, а и аз не го притискам засега. Графът ще знае по-добре от мен как да го направи. Щом ми каже какво иска да направя, ще разбера кой е този безмозъчен глупак и ще се погрижа да изпълни волята на графа. — Намръщи се, лапна нов залък хляб и сирене и пресуши чашата си на дълга глътка. — Е, това е съвсем на място в ден като днешния, а? — Отново погледна към вратата като човек, който не може да се сдържи да не се почеше където го е ухапал комар. — Клюката е, че аз съм бащата. — Отпусна се в стола с лека въздишка и на Кетол му хрумна, че е в необичайното положение да слуша неща, които не държи да чуе от някой, чиято единствена причина да му ги казва е, че е маловажен за него — точно както войниците говорят с кръчмари, на бръснарите или на непознатия до тях малко преди да щурмуват крепостната стена. Според момента и обстоятелствата Кетол щеше или да каже на въпросния някой да си разправя историята другаде, или да се престори, че слуша учтиво, като в същото време изобщо не обръща внимание на глупака, но сега реши, че най-доброто поведение ще е да кима от време на време и да държи устата си натъпкана с хляб и сирене, за да не може да изтърси нещо неподходящо. Арджънт продължи:
— А това много ме дразни. Тези западняци би трябвало да знаят, че един благородник от Изтока веднага щеше да поеме отговорност за момичето и за копелето си. — Поклати глава.
Кетол не отвърна нищо. Отговорностите, поемани от благородници, си бяха проблеми на благородниците, а не негови; освен това устата му беше пълна с хляб и вкусно сирене. Но като разбра, че Началникът на мечовете вече очаква от него някакъв коментар, бързо преглътна залъка и каза:
— Говорехте за барон Мондегрийн, преди да ви прекъсне икономът.
— Вярно. — И като забеляза, че Кетол едва не се задави, докато преглъща храната, за да може да отговори, добави кротко: — Изпий си виното. Не е толкова хубаво, колкото в Рейвънсбърг или Риланон, но с това сирене върви.
Кетол се насили да отпие съвсем мъничко, вместо да изгълта виното до дъно, както му харесваше. Определено си струваше човек да му се наслади на вкуса, но по негово мнение смисълът да пие човек вино в студен ден като този бе в това да те стопли отвътре, а колкото по-бързо тече надолу, толкова по-бързо ти действа.
Стивън Арджънт го изчака да заговори.
— На мен… барон Мондегрийн ми допадна — рече Кетол. — Стори ми се добър човек.
Арджънт кимна.
— Съвсем вярно. Макар че тези, които не са забелязвали стоманата зад усмивката му, са съжалявали за недоглеждането си. Как изглеждаше?
— На умиране, милорд — отвърна Кетол.
Арджънт въздъхна.
— Издъхва, да. — Потупа писмата в скута си. — Това едва ли са единствените писма, донесени от Мондегрийн, както несъмнено си заключил. Отец Кели е на мнение, че ще умре до няколко недели, въпреки че е останал в леглото си, и че ако беше толкова глупав да тръгне на път в това време, щяхте да докарате в Ламът трупа му. — Не изчака коментар. — Успяхте да опазите Морей жив, както ви бе наредено.
Кетол кимна.
— Освен цуранското нападение видяхте ли някакво доказателство, че някой се опитва да му навреди?
Кетол поклати глава.
— Никакво. Двамата с барон Верхайен изглеждаха почти дружелюбни и…
— Презират се. Това, че и двамата се надпреварват за графството, не значи, че са глупаци. — Арджънт замълча; след което добави тихо: — Тъкмо напротив.
— Графството ли, милорд? Нещо случило ли се е с графа? — Щеше да е чул за това, разбира се.
— Не. — Стивън Арджънт поклати глава. — Граф Вандрос си е добре. Но е публична тайна, че със сигурност ще се ожени за дъщерята на херцога Фелина — макар че не бих го казал пред него: неописуемо докачлив е на тази тема. Тъй като херцогът на Ябон е без син и наследник, накрая Вандрос ще стане херцог на Ябон. Кралят ще назове неговия наследник тук, но Вандрос има тежката дума по въпроса. Морей разчита на предимство с това, че е Военният ковчежник, но Верхайен се отличи през войната — няма по-смъртоносен меч в Запада от неговия, — тъй че като пълководец си има друго предимство. Тъй че Морей и Верхайен отчаяно се стремят да спечелят благоволението на Вандрос. — Сбърчи чело. — Изненадан съм, че не знаеш това.