Беше си вложение, както щеше да каже Пайроджил. Малко вложение, което да накара противника да си мисли, че прекалява с пиенето и сигурно няма да е внимателен в играта. По някоя глътка, плискане на повечето от гадната течност на пода от време на време, а седнеше ли на масата за комар, няколкото празни халби щяха да свидетелстват, че е готов да го вкарат в играта. Чак тогава щеше да нагази в сериозния комар. Да, беше си вложение.
Толкова вложение, колкото бяха и мечовете на тримата. Оръжията, които можеха да секат през кожа и плът до кокала, вместо да се нащърбят и огънат, неведнъж бяха доказвали цената си. Пестенето на пари беше хубаво нещо, но последната област, в която Кетол щеше да мисли за икономии, бяха сечивата на занаята им.
Още помнеше ококорените очи на цуранеца, чието оръжие се беше пръснало върху щита му миг преди върхът на неговия меч да се хлъзне под ръката на врага и в меката става под мишницата, защитена отстрани с чаталест нараменник. Нищо лично не беше имал срещу цуранеца, но пък не беше изпитвал кой знае каква лична омраза към никого от мъжете, които беше убивал. Освен това имаше много общо с цуранците — те бяха нахлули в Мидкемия за метал, според странните разкази, а човек, който преживява, като убива със стомана заради злато и сребро може да разбере това. Ако Кетол можеше да избира между метали, щеше да избере стоманата десет пъти от десет — стоманата, както показваше опитът му, може да ти донесе злато по-сигурно, отколкото златото да ти донесе стомана.
Освен това тук уменията му бяха от полза.
Сливането с околността беше умение, което човек, започнал живота си като син на лесничей, можеше да приложи и в други дейности.
Номерът беше да не преиграваш, да не се опитваш да изглеждаш прекалено тукашен и да забележат, че си фалшив и да събудиш подозрения. Просто вкарваш малко от твърдия акцент, малко от местното щракване с пръсти, значещо „зарежи, не е важно“, гледаш да си дружелюбен и усмихнат, без да се опитваш да си прекалено фамилиарен, и дори околните нямаше да забележат, че едва те забелязват.
Беше подействало в юмручния бой в онова малко селце край Родез — преди Пайроджил да убие досадния дребен сержант и на тримата отново да им се наложи да си плюят на петите — и беше подействало, когато се научи да хвърля заровете в Северен страж.
Просто научаваш играта, научаваш се да се слееш с нещата наоколо и да си трезвен, като в същото време не изглеждаш никак трезвен, и ще забележат, че си ги надвил, чак след като работата е станала и вече си духнал.
Все някой трябва да печели в края на краищата.
Защо да не е Кетол?
Трима мътски здравеняци, единият с нови ефрейторски нашивки на ръкава, наведени над грубата маса, оглеждаха плочките пред тях, а други четирима зяпаха отстрани. Всички бяха в сивкавите ливреи на редовната мътска войска и всички си говореха на твърдия ламътски акцент, който Кетол можеше да имитира, без изобщо да се замисли.
— Добра игра, Оусик — рече един, докато другият прибираше купчината медници пред себе си. — Бях сигурен, че ще те победя.
— Случва се — отвърна Оусик. Обърна се към Кетол. — Кехол — заговори му, бъркаше с произнасянето на името така, че някой по-горделив щеше да се обиди, — не искаш ли да влезеш в следващата ръка? Само два медника да видиш няколко плочки, но по-натам може да стане скъпо.
Кетол беше наблюдавал достатъчно дълго и вече имаше някаква представа за силата на комбинациите. По-важното бе, че мътците бяха пили достатъчно, тъй че за трезвен човек нямаше да е трудно да отгатне кой в пиянския си ступор мисли, че държи добра комбинация, а това трябваше да е съвсем достатъчно.
В света на пияниците трезвеният беше най-малкото оземлен барон, а в по-добър ден — и граф.
— Що пък не — отвърна Кетол и изсипа на масата от кесията си благоразумно малка купчина зеленясали медници. Имаше значително повече по себе си, разбира се, но най-добре си беше да не изглежда толкова богат.
— Зеленото не мирише — каза един от мъжците, а другите се изсмяха на шегата, стара още откакто Кралството беше ново.
Сигурно беше рискована идея да се забърква в игра с редовни. Но понякога трябва да се рискува.
В отсрещния ъгъл, близо до миризмата на овнешко, която лъхаше от кухнята, вървеше игра на „палци“ между двама кешийски наемници: лудото джудже Макин и един мършав плешив подпухнал тип, който се наричаше Майло: Кетол беше сигурен, че е обявена цена за главата му, под друго име, и тукашна цена при това — иначе защо толкова се стягаше, щом се появеше приставът? — и точно там трябваше да седне да играе Кетол.