Все пак бе дошло утрото и беше време да смени домашната гвардия, пазеща пред вратата на барон Морей, докато той спи. На вратата нямаше пост, а самата врата беше отворена. Проклятие.
Дърайн нахлу вътре и стресна едно младо слугинче толкова, че то изтърва наръча дърва на каменния под.
— Къде е баронът? — попита той кротко. Нямаше смисъл да плаши момичето повече. Ясно беше, че баронът е излязъл — леглото му беше оправено, а на масичката до леглото стоеше поднос с остатъци от ядене. — В съкровищницата ли е вече?
Дърайн не беше съвсем наясно с подробностите, но някои от счетоводните книги явно никога не напускаха хранилището в подземието на замъка, докато баронът, съвсем разбираемо, предпочиташе да работи над другите в сравнителното удобство на малкото си жилище вместо във влажното и студено подземие.
Тя поклати глава и изсумтя:
— Не е твоя работа къде ходи негово благородие.
Какво пък, с вежливостта — дотук.
— Тогава идвай с мен и да видим дали Началникът на мечовете смята, че е моя работа, и дали ще ти е благодарен, че криеш това от мен. — Пристъпи, за да я хване под мишницата, но спря, щом момичето ококори очи.
— Началникът на мечовете?
Дърайн кимна.
— В случай, че никой не ти го е казал, лично той назначи Кетол, Пайроджил и мен да се грижим за сигурността на барона и докладваме пряко на него, ако има проблем.
Е, Стивън Арджънт не беше казал точно това, но се подразбираше от решението му не само да ги задържи, но и да не ги върне в отряда на Том Гарнет. Изобщо нямаше да му хрумне да се прави на важен пред капитана, но с това слугинче беше друго.
— Ами тогава… — почна тя и хвърли бърз поглед към вратата. — Само че първо трябва да попитам тат… може ли първо да попитам иконома?
Дърайн бе забелязал лекото издуване на корема й под блузата, но просто го бе приписал на редовното хранене в цитаделата. Тази явно бе дъщерята на Иривън, бременната, и се чувстваше в правото си да гледа отвисоко на прост войник, който при това не носи ламътски табард, камо ли нашивки за ранг.
— Щом искаш — стига да е наблизо. Стивън Арджънт е на долния етаж, в Голямата зала.
Момичето посегна към връвта на звънеца до леглото и я дръпна бързо три пъти, после два пъти, шест пъти и след това — веднъж. Дърайн не попита за шифъра, но какъвто и да беше, оказа се ефикасен, защото след по-малко от минута мрачната физиономия на Иривън се показа на вратата.
— Баронът — попита Дърайн без предисловия. — Къде е?
— Барон Морей? — Иривън се намръщи. — Не ти ли е казал? Мислех, че вие тримата трябва да сте специалната му охрана.
„И аз така мислех“.
— Какво да ми е казал?
Иривън сви рамене.
— Дойде вестоносец, малко преди разсъмване. Имало проблем в резиденцията на барона — на улица „Черния лебед“, мисля, че там беше — и той реши сам да отиде и да види.
— Навън? В тоя студ?
Страхотно. Ако баронът замръзнеше до смърт оттук до „Черния лебед“, Дърайн не сей съмняваше кого ще обвинят. Обърна се и излезе от стаята без повече приказки. Този ден не започваше добре.
Пайроджил се подхлъзна и падна отново — помъчи се да задържи наметалото си загърнато с две ръце и се извъртя, за да падне на дясната си страна — на камата си, за да натърти още дясното си бедро, вместо на лявата върху меча, та да натърти още лявото.
Силни ръце му помогнаха да се изправи, но не и преди половин тон сняг да се изсипе през разтворената предница на наметалото му и под туниката. Беше увил дебел шал около врата си с цел да се опази по-малко студен отвътре — топлото бе невъзможно, — но не се бе сетил да пришие проклетия шал за туниката, а и нямаше да има време, дори да се беше сетил, и при всяко падане снегът намираше възможност да полази все по-близо до сърцето му и се възползваше от нея.
Снегът си беше такъв.
Вятърът от запад си имаше характер и характерът му бе жесток. Подхванал беше снега и бе превърнал всяка грапавина по дългата улица към града в пряспа, дълбока поне до коленете и често пъти стигаща до кръста, и много злобно беше отъпкал снега толкова здраво, че бе невъзможно човек лесно да изгази през него, но не достатъчно, за да издържи дори тежината на Кетол. Ако бяха отцепили направо през преспите, това щеше да ги изтощи, преди да са стигнали и до средата на пътя до улица „Черния лебед“. Добирането им до нея бе въпрос на непрекъснати маневри около преспите като три бойни кораба, кръстосващи през плитки води, за да избегнат пясъчните наноси.