Не беше никак изненадващо, че улиците бяха почти пусти; редки минувачи се тътреха нанякъде, но никой не спираше, за да се опита да въвлече тримата в разговор.
Не че в момента им беше много до разговор. А и какво щяха да си кажат? „Голям студ, а?“
Продължиха напред, дойде ред на Дърайн да падне, а Кетол и Пайроджил на свой ред му помогнаха да стане. Не беше добре човек да се надигне на ръце, та да стане сам: това само гарантираше, че ще си напълни ръкавите със сняг.
Но беше добре да имаш приятели, макар и тромави с толкова дрехи и с бради и вежди, затрупани с лед и сняг.
Кетол изтупа с юмрук дървената табела пред портата на следващата къща и поклати глава, щом снегът падна и се открои гербът — никой от тях не знаеше чий е. Сигурно трябваше да се опитат да хванат някой местен водач — макар че кой щеше да е толкова глупав да излезе навън в това време, освен пред острието на меч?
„Просто хванете по пътя до същинския град, после по Висока улица и ще стигнете до «Черния лебед» — беше им казал пазачът-идиот. — И гледате за герба на барон Морей с лисицата и кръга на дървената табела пред портата“.
Не беше казал, че всички гербове по табелите от източната страна на улицата са обърнати на запад и че снегът ги е затрупал всичките, и само чувството за честност убеди Пайроджил, че пазачът вероятно не бе помислил за това повече от самия него, макар че се опитваше да се стопли малко с живата картинка как трие лицето на оня тъпанар във всяка от заснежените табели.
Освен това бяха разбрали, че началото на улица „Черния лебед“ е срещу кръчмата „Счупеният зъб“, а на Кетол можеше да се разчита, че ще намери всяко място, където е стъпвал — особено кръчма, — с вързани очи.
Или почти. Слънцето трябваше вече да е високо в небето, а не си вършете работата. През виелицата успяваше вяло да се промуши само смътна разсеяна сива светлина, подсилвана от време на време от блясък на мълния от изток, последван от далечен глух гръм като на ръмжащ звяр.
Знакът на следващата табела представляваше три застъпващи се сребърни диска — така поне реши Пайроджил, — а на другата след нея за щастие бе свирепата лисица на Морей в златния й кръг.
Трябваше и тримата да натиснат портата срещу навяния сняг и пак я отвориха само толкова, колкото да влязат. Не беше залостена отвътре, което беше логично, след като навесът за пазача беше празен, навярно както обикновено. Стените на градския дом на един благородник не бяха предназначени да пазят от нашественически армии в края на краищата, а по-скоро да обезкуражават възможните крадци, както и да осигуряват известна изолираност от външния свят. Тази дори нямаше пасаж от вътрешната страна и Пайроджил се зачуди дали под снега се крият парчета натрошено стъкло, взидани по върха на стената, или крадците в Ламът просто са твърде вежливи, за да посягат на имущество на благородник, докато той спи.
Не че точно днес навън щеше да има много крадци. Денят беше лош за обири, защото със сигурност всеки, благородник или простосмъртен, стига да имаше избор или капка ум в главата, щеше да си стои у дома, колкото може по на топло.
Имението на барона беше от по-малките според благородническия стандарт: само една двуетажна каменна сграда с двуетажни пристройки от плет и глина от двете страни. Другата сграда оттатък главната вероятно служеше за жилища на слугите, защото отсамната, видима смътно през навяващия сняг, имаше големите врати на конюшня и може би бе приютявала преди и личната охрана на Морей — човек не може да очаква, че Военният ковчежник ще тръгне на път без свитата си, — преди повечето бойци да бъдат привлечени на пряка служба на графа.
Прозорците на главната сграда бяха здраво затворени и малкото цепнатини по кепенците бяха запушени със сняг, но искрите и пушекът от комините показваха, че сградата е обитавана, макар че вятърът и снегът бързо ги загасваха и разпръсваха пушека.
Дървеният навес над вратата все пак предлагаше някакъв заслон от вятъра; тримата изкачиха стъпалата и се скупчиха под него.
Дърайн заудря с юмрук по дебелата дъбова врата. Чукче нямаше — гостите явно се посрещаха още на външната порта.
Не им отвърна сърдит глас, нито се чу: „Кой е“. Вратата просто изведнъж се отвори навътре… и барон Морей стоеше зад нея, само по туника и панталони, с меч в едната ръка и кама в другата.