— Кой е? — Гласът му бе студен почти колкото температурата навън.
Дърайн отстъпи назад и вдигна ръце.
— Спокойно, милорд — ние тримата сме.
Морей свали оръжията, а Пайроджил се изруга наум за несъобразителността си. Да, беше само Морей, но ако се бе оказал някой друг, някой със зли намерения, щеше да успее да промуши Дърайн, докато той и Кетол извадят оръжията си.
Ставаше небрежен, а това беше лошо. Е, другите двама поне се оказаха по-разумни — забеляза, че Кетол и Дърайн са извадили камите си и ги държат обърнати и долепени до ръцете, за да не ги види онзи, който им отвори.
— Добре, не стойте така да влиза виелицата, влезте — каза Морей. Обърна се и повиши глас: — Няма повод за безпокойство, само тримата флибустиери, които ми натрапи графът. — Гласът му отекна високо, за да се чуе през затворената врата на преддверието и в самия дом.
Пристъпиха в преддверието и Пайроджил затвори вратата, а Кетол и Дърайн дискретно прибраха ножовете в каниите.
Морей мина през следващата врата и ги прикани с ръка да го последват. Влязоха направо в нещо, което сигурно се водеше „Голямата зала“, макар да беше десет пъти по-малка от залата в замъка на Ламът.
Вътре имаше двайсетина мъже и жени на всевъзможна възраст — от старец с побеляла брада и в ратайско облекло, който седеше на големия стол пред огнището, увит в одеяло, до двете заспали бебета, които държеше. На шиш в огнището се въртеше грамаден бут, а до един огромен железен котел шетаха две трийсетинагодишни жени и десетгодишно момче.
— Е, сваляйте ги тези дебели наметала и влизайте. Можете да свалите връхните си ботуши, след като се постоплите — каза Морей.
Тримата седнаха пред огъня. Пайроджил и Дърайн преметнаха оръжейните си колани на гърбовете на столовете си, а Кетол само изпружи дългите си крака, седнал на плъстената възглавница на пода. Поднесоха им димящи чаши кешийско кафе.
Пайроджил предпочиташе чай, но горещата течност си е гореща течност, чашата стопли изтръпналите му пръсти, а кафето не опари съвсем гърлото му. Освен това кешийското кафе бе рядкост толкова далече на север, което правеше напитката приятна.
Морей беше отишъл в другия край на залата и говореше тихо с двама едри мъжаги. Когато се върна при огъня, Пайроджил понечи да стане.
— Седи, седи. Навън е отврат и сте замръзнали. — Морей го погледна намръщено. — Какво ви накара да излезете от топлия замък в такъв ден?
— Канех се да ви попитам същото, милорд.
Морей изсумтя.
— Все едно че е ваша грижа къде ходя и какво правя.
— Моля да не се обиждате, милорд, но е точно наша грижа, по заповед на самия граф Вандрос. От нас се очаква да ви пазим…
— В ден като този не мисля, че по улиците на Ламът ще гъмжи от цурански убийци — каза Морей. — Ако изобщо има такива, в което много се съмнявам. Да, не съм единственият барон в Ламът, когото пазят външни бойци. Трябва да чуете оплакванията на Верхайен — а той се оплаква пред всеки, склонен да го слуша — как неговите бойци ги взели на служба при графа и му оставили за охрана само един капрал. Но не виждам охраната на другите да се мотае в стаите им или… да им прекъсва съня. — Хвърли ядосан поглед на Кетол. — Но тази тема ще я обсъдим друг път. Причината да съм тук е, че получих вест в замъка. — Махна с ръка към отсрещната стена. — Мълния ударила покрива на слугинските жилища. Сигурно е щяла да подпали цялата сграда, ако виелицата не е потушила огъня, но все едно, една таванска греда е паднала на втория етаж и в момента цялата сграда сигурно е на лед.
Пайроджил кимна.
— И човекът ви е помолил за разрешение да премести слугите във вашата в главната сграда, заради бурята?
— Ха! — Леденото изражение се върна на лицето на Морей. — Ако беше излязъл такъв идиот, че да остави слугите да замръзнат, докато чака за разрешение да ги прибере тук, нямаше да му се размине само с изгонване, уверявам ви. — Лицето му омекна, щом очите му се изместиха от Кетол към двете бебчета, спящи кротко в ръцете на стареца. — Не, просто ми съобщи, че ги е преместил всички тук. Почувствах че е мой дълг поне да видя дали всичко е наред. Толкова наред, колкото позволяват обстоятелствата. — Поклати глава. — Съмнявам се, че ще можем да върнем слугите в жилищата им до пролетта, а вероятно ще трябва и да възстановим цялата постройка, преди да се нанесат. С Ена и бебетата й, настанени тук в спалнята ми, е повече от вероятно да ми се наложи да прекарам следващите месеци в замъка и един миг да не мога да остана насаме под собствения си покрив поне до лятото. — Поклати глава. — Е, това достатъчно ли ви е? Или трябва да им кажа и че ми се ще да прокълна собствения си баща, че е стискал петаците и е наредил пристройките да са от кирпич, вместо от здрав камък?