Всъщност на това нямаше отговор и баронът изчака само миг, преди да изсумти раздразнено и да продължи:
— Ако вие тримата не бяхте хукнали навън в най-лошата буря, която съм виждал, след час щяхте да ме намерите пак в замъка при счетоводните книги, където ми е мястото. — Изгледа ги ядосано. — И свършихте страхотна, страхотна работа: забавихте ме. Току-що пратих слуги да намерят някакви сухи дрехи за трима ви и ще трябва да ви изчакам да се стоплите и преоблечете, преди да тръгна обратно, иначе ще хукнете след мен и ще измръзнете до смърт, нали?
— Ами, честно казано, щом тръгнете, тръгваме с вас, милорд — каза Пайроджил. — Това ни е работата в края на краищата, макар да съжалявам, че ви създадохме толкова неприятности.
— О, я си пий кафето — изсумтя Морей.
Обърна се и се отдалечи. Спогледа се с готвача и му посочи към тримата и към храната на огнището. Готвачът кимна, а баронът напусна залата, строг и официален както винаги.
Пайроджил замълча, отпи от кафето и погледна другарите си.
Дърайн сви рамене, Кетол се усмихна.
Толкова по-добре, че им плащаха да пазят барон Морей, вместо да го убият например, реши Пайроджил.
Щеше да го направи, разбира се, но нямаше да му е добре.
За голяма своя изненада разбра, че този барон всъщност започва да му допада.
Пътят обратно до замъка се оказа по-тежък, отколкото на идване.
Ако не друго, бурята се беше усилила. Невъзможно беше да се разбере колко от снега е нов и колко просто вятърът го загребва и го хвърля по тях: преспите почти се стапяха и след това мигновено се престрояваха и растяха под напора на виелицата.
Опасно беше да спират дори за миг; пръстите на Пайроджил отдавна бяха престанали да го болят и вече ги усещаше почти горещи, а това означаваше, че до измръзването остава съвсем малко.
Водеше Кетол и постоянно се обръщаше да се увери, че другите не са се изгубили. Дори когато вятърът не биеше право в очите му, можеше да вижда само на няколко стъпки, а всички следи, които бяха оставили на идване, бяха заличени. Дърайн беше следващият. Пайроджил бе настоял Морей да тръгне плътно зад едрия мъж. Този път поне баронът не възрази, поне на глас. А след като Морей стъпваше по петите на Дърайн, туловището на гиганта го засланяше поне отчасти.
Пайроджил вървеше последен и се мъчеше да води напразната битка да задържи наметалото плътно около себе си. Затоплянето му при огъня се беше оказало грешка: само на няколко стъпки от вратата наметалото беше подгизнало и бе утроило тежината си с натрупания сняг и лед.
На излизане от замъка поне се бяха движили главно на изток и бурята, колкото и силно да виеше и ръмжеше, беше откъм гърба им. Но сега се движеха срещу вятъра и той биеше право в лицето, все едно се мъчеше да зашемети Пайроджил, да му изтръгне наметалото и да го направи на ледена шушулка.
Изкачването по хълма бе най-тежката част, но макар пътят да беше напълно изложен на виелицата и снежните преспи да се извиваха като гигантски заровени влечуги, Пайроджил поне можеше да извърне лице от вятъра за няколко стъпки и качулката на наметалото му да го опази донякъде от свирепите му зъби.
Най-доброто в цялата работа беше мисълта за онова, което ги чакаше вътре: топлина, доста смътно понятие в момента, докато вятърът набиваше лед във всяка пролука, до която успяваше да се добере. Всяка стъпка като че ли ставаше все по-бавна, все едно че Пайроджил бе попаднал в капана на някакво зло заклинание.
Тътреше се стъпка след стъпка напред.
След цяла вечност преместване първо на десния крак, след него левия, после спиране за миг, колкото да си поемеш дъх, отпред най-сетне се появи портата. А после той тичаше като другите трима през двора с толкова изтръпнали крака, че само допреди миг бе готов да се закълне, че са негодни дори за вървене, камо ли за бягане. Накрая се озоваха вътре. В замръзналата, но по-топла отколкото навън стая. Свлякоха се на пейките, задъхани като псета.
— Бихте ли благоволил да ми направите една голяма услуга, милорд? — каза накрая Пайроджил, след като намери сили да изкара думите между задъханите вдишвания.
— Зависи от услугата — отвърна Морей, задъхан почти колкото него.
Пресегна се надолу да развърже връхните платнени ботуши, но веднага се изправи и се подпря на стената. Изглеждаше състарен с поне двайсетина години. Вятърът бе изцедил всякакъв цвят от лицето му и бе покрил с лед мустаците, брадата и дори веждите му. Беше смъкнал ръкавиците си и зачопли леда с пръсти, после покри ушите си с длани и за миг Пайроджил си помисли, че се опитва да му каже, че не иска да слуша, но се сети, че баронът просто иска да стопли замръзналите си уши.