— Е, казвай.
— Ако пак получите вест от дома си — или ако някой ви предложи да излезете отново навън в тази буря, — ще бъдете ли така добър да кажете нещо в смисъл: „Моля ви, оправете се с това, а аз ще изляза да видя, след като свършите и след като бурята отмине“?
Морей кимна и почти се усмихна.
— Има нещо разумно в това. Наведе се да развърже връхните си ботуши. Изтръпналите му пръсти го затрудниха с възлите. — Мда, има нещо разумно в това.
Лейди Мондегрийн му махна от мястото си до Лангахан и Фолсон, и още един благородник, когото не познаваше.
Май трябваше да направи още една обиколка на Голямата зала. Беше разделена на две по средата от дълга маса, с добавени към нея няколко по-малки, свалени от таванското.
— Кетол, чух, че тази сутрин сте имали доста интересно приключение.
— Ами, имал съм и по-приятни моменти, милейди.
Факт. Върхът на дясното му ухо все още беше изтръпнал — щеше да е интересно да се види дали ще се изпери, или ще почернее — но пълният комплект пръсти на ръцете и краката работеше, макар вървенето все още да беше болезнено.
По настояване на Морей отец Райли, жрецът на Асталон, прегледа и тримата и накрая ги обяви за здрави — но само след като настоя всички да подържат поне по няколко минути босите си стъпала в дъбово корито, пълно с ароматизирана вода, която жрецът поддържаше гореща, като непрекъснато пъхаше в нея нажежения на мангала ръжен, мърмореше нещо и ръсеше билки от една кожена торба.
Дали беше от заклинанията, или просто от самата блажено гореща вода, но цветът на ходилата на Кетол се върна, което беше добре, както и усещането — съмнително удоволствие. Сега беше обут в нелепи чехли от лисича кожа, доставени от иконома, докато ботушите му изсъхнат.
Макар че го болеше, Кетол дълго се смя, когато повикаха отец Райли в кулата — някакъв тъп слуга беше пробвал да оближе леда по камъка на източната стена и езикът му се беше залепил.
Благородникът, чието име Кетол не знаеше, изсумтя презрително:
— Цялата ви пасмина заслужава по-лошо от това, което ви сполетя. Защо ще излиза човек навън в тая фъртуна, ако не му се налага?
Беше нисък и слаб, с грижливо подкастрена черна брада, подсказваща, че брадичката му не е много изпъкнала и му се налага да я подчертае с космите, и като че ли с неизменно подигравателна усмивка, което пък подсказваше, че е неразумно човек да го коментира — не че Кетол щеше да го направи.
Лейди Мондегрийн повдигна вежда.
— Сержант Кетол, познавате ли се с барон Едвин от Визтрия? Кетол за сетен път не я поправи за несъществуващото повишение; само поклати глава.
— Не, не съм имал тази чест.
— Вие сте един от тримата флибустиери, които излязоха в бурята след барон Морей, доколкото разбрах? — рече Едвин Визтрия и поклати глава. — Е, всяка минута се ражда по един глупак, както винаги съм казвал на слугата си — най-мързеливия тъпак в цяла Триагия, — а вече искрено мога да добавя, че в следващата минута се раждат още трима глупаци, които ще последват първия в буря, която може да смрази ташаците и на кучи син!
Лангахан поклати глава и кимна към лейди Мондегрийн.
— Моля ви…
— О, съжалявам. — Визтрия бързо се обърна към дамата и наведе глава. — Моля да ме извините, милейди, за… цветистата фраза.
Тя се засмя. Имаше приятен смях, напомняше на Кетол за далечни звънчета.
— Винаги съм намирала вашите… цветисти фрази за доста чаровни, Едвин. И искрено се надявам, че няма да се въздържате за моя сметка.
Барон Визтрия отново се обърна към Кетол.
— Предполагам, че вие тримата сте си казали няколко думи помежду си за глупостта на Морей. — За миг се навъси още повече.
— Не сме от хората, които критикуват знатните особи, милорд.
— Ха! Не и пред благородни уши, да. Но изобщо не се съмнявам, че помежду си говорите доста по-откровено, макар че ще сте още по-голям глупак да го признаете във възпитана компания, отколкото се оказахте с това, че сте последвали Морей в тая виелица. — Бръкна в джобовете на дългото си до коленете палто и изгледа строго Кетол, готов сякаш да го смъмри, ако дръзне да възрази.
Кетол си замълча.
— Струва ми се, че имаш да кажеш нещо, човече, тъй че давай — подкани го Лангахан.
Фолсон кимна.
— Аз също съм любопитен — явно не се включвате във всеобщото осъждане на глупостта на Ернест Морей тази сутрин и съм любопитен защо. Освен че не искате да критикувате благородник.
Какво пък, все трябваше да дойде момент, в който човек да си каже каквото мисли пред благородници, и ако този не беше такъв, то Кетол не знаеше кой може да е.