— Ами, баронът е бил известен рано тази сутрин, че се е срутил покривът на една от пристройките на дома му…
— Конюшните ли? — Фолсон кимна. — Казах му последния път, когато му гостувах, че според мен има нужда от нов покрив. Не че някой ме слуша изобщо.
— Не, милорд. Жилищата за слугите. Почувствал се е задължен да види лично положението въпреки неудобствата с вървенето в тази фър…
— Неудобства ли? — Визтрия повдигна вежда. — На мен тази дума ми изглежда доста слаба за тътрене в такава виелица.
Кетол сви рамене.
— Неудобно си беше, вярно. Но исках да кажа, че баронът не беше излязъл навън без причина. Почувствал се е задължен да се погрижи за слугите си. — Някак си му беше странно, че защитава Морей.
— И те добре ли са? — попита лейди Мондегрийн.
— Всички са наред, доколкото можах да преценя — отвърна Кетол. — Някои са поуплашени, но мисля, че…
— И на мен да ми падне покрив на главата, сигурно доста ще се притесня — прекъсна го Визтрия. — А съм прословут със самообладанието си.
Лангахан изсумтя презрително. Визтрия го изгледа навъсено. Кетол се зачуди дали това е просто за да убеди местните, че двамата дворцови барони са тук, за да се държат взаимно под око, или наистина се ненавиждат. Все едно, не беше в стила на вицекраля да ги е пратил, за да шпионират бароните на Ламът. Или беше? Кетол от дълго време се опитваше да се научи да разсъждава като Пайроджил, макар че обикновено от усилието само го заболяваше глава. И сега почна да го боли.
— Продължете, Кетол — подкани го лейди Мондегрийн.
— Ами, сигурно има няколко измръзвания, но слугите вече са настанени в залата, сигурно до след като се стопят снеговете. Всъщност мисля, че в дома на барона може би им е дори малко по-топло, отколкото тук.
— Мда, това ламътско топене, за което непрекъснато слушаме, но май така и няма да го видим — рече Визтрия и потръпна театрално. — Аз лично бих предпочел сега да съм си в Крондор, където човек може да се облекчи в нужника, без да се притеснява, че висулка пикня може да прониже някой нещастен тъпак, докато се опитва да почисти купчината говна отдолу — отново моля за извинение, милейди.
— Карла, моля — отвърна тя. — Мисля, че само днес ви помолих поне сто пъти да ме наричате на малко име, Едвард.
— Едвин.
— Е, щом няма да използвате малкото ми име, едва ли можете да очаквате, че ще запомня правилно вашето. — Усмивката й беше закачлива.
Фолсон гледаше Кетол напрегнато.
— Значи барон Морей дръзва да тръгне в бурята само за да се увери, че никой от слугите му не е пострадал? Интересно.
— Интересно, да, но какво ви говори това? — каза Визтрия с неизменно презрителната маска на лицето си. — Ако попитате барон Верхайен, залагам шест мои сребърни реала срещу ваш бронзов петак, че ще ви каже, че единствената причина барон Морей да излезе навън в бурята е всички събрани тук да чуят, че е от хората, готови да излязат в този ужас, за да се погрижат за здравето на слугите си.
Лангахан килна плешивата си глава на една страна.
— Убеден сте, че всичко това е само показност? — Гласът му бе изпълнен с укор.
— Не съм убеден нито в едното, нито в другото, а и няма да допусна да бъда въвлечен в тази вражда, имам си достатъчно свои проблеми, за да си търся и нови — изсумтя Визтрия. — Но и не приемам също така версия, разказана от някакъв наемник, за изсечена на камък. — Изгледа презрително Кетол. — Вие още ли сте тук? Не трябва ли да стоите някъде на стража, или да тичате по някоя нещастна мръсница, или да вършите нещо друго войнишко?
— Моля за извинение, господа и лейди. — Кетол се поклони и се отдалечи.
Пайроджил слизаше по хлъзгавите от леда стъпала много предпазливо — от време на време приклякаше да остави фенера на долното стъпало, за да може да си помага с ръце на най-трудните места. Надяваше се, че връщането ще е по-леко.
Мигащата светлина на фенера показваше, че залостените килии са празни. Пайроджил нямаше представа какво е нормалното състояние на килиите или защо един благородник ще хвърля някого в килия, вместо да заповяда някой просто да му пререже гърлото. Все пак имаше нещо, което му се струваше повече от крайно странно в това, че затворът и съкровищницата бяха в една и съща част на замъка.
Всички светилници, висящи от голите греди, бяха запалени и пушекът им бе застинал на сивкава мъгла под тавана. Пайроджил се запровира покрай купища бурета към задната част на подземието. Някакво шумолене го сепна, но реши, че е само плъх — а ако Началникът на мечовете и Том Гарнет искаха плъховете тук да бъдат избити, можеха да си намерят някой друг за тази работа.