Единственото, което Пайроджил се канеше да убие за днес, бе една бутилка вино, щеше да я извади от един сандък на връщане, след като Кетол слезеше да го смени, както той сега сменяше Дърайн в подземието. Не от хубавите бутилки по рафтовете, изпънати от едната стена до другата — тях със сигурност държаха на отчет, а нямаше никакво желание да го хванат с рядка бутилка с някакво чудесно червено, което графът би пожелал на масата си, щом се върне в Ябон, но не мислеше, че някой ще възрази, ако си свие бутилчица евтино от някой сандък и си пийне, че да заспи по-лесно.
Отбеляза си наум да си обуе най-дебелите чорапи — може би два чифта — и след това и ботушите, преди да се напие и да заспи. На ботушите щеше да им трябва поне цял ден, докато изсъхнат добре, и ако не се погрижеше да са опънати, докато се сушат, щяха да се свият, а болящите стъпала определено бяха по-евтини от нови ботуши.
Стигна до отсрещния край на тъмното мазе. Вратата на стаята пред съкровищницата беше затворена. Той почука и след няколко мига капакът на решетъчното прозорче се смъкна — но не се появи лице.
— Здрасти, Дърайн — каза той. — Аз съм.
Широкото лице на Дърайн най-сетне се появи в прозорчето. После той отвори вратата и пусна Пайроджил да влезе.
Морей като че ли не ги забеляза; беше се изгърбил над някакви хартии върху бюрото в другия край, точно до желязната врата за същинската съкровищница. Вляво от бюрото примигваше фенер с изкусен месингов релеф, прекалено близо до подвързаните с кожа книги според Пайроджил, а в скромна дървена кутия вдясно бяха подредени няколко подострени гъши пера и оцапана зелена мастилница. До дясната ръка на Морей стоеше димяща чаша с нещо, което дъхаше на чай, вместо вездесъщото кафе.
В камината до барона пращеше хубав огън. Дърайн се наведе да хвърли още една цепеница и разбърка жарта с машите.
— Пайроджил е тука, милорд — каза, след като Морей не вдигна глава.
— Кой? О… чудесно. — Морей го погледна намръщено. — Е, да те няма тогава. — Гласът му затихна до едва доловимо мърморене. — Все едно че някой убиец ще се промъкне през комина и ще ме намушка с нож, докато си работя над книгите. — И отново се изгърби над работата си.
Пайроджил подаде фенера на Дърайн.
— Внимавай по стъпалата.
Дърайн кимна и излезе. Пайроджил залости вратата след него. После смъкна едната дебела ръкавица при камината да си сипе чаша горещ чай от желязното котле, оставено на камъните пред нея.
Баронът не му обръщаше внимание — очите му се местеха от голямата, подвързана с кожа книга, която четеше, към дългия, грижливо развит свитък пергамент, на който като че ли попълваше таблица с числа, и после отново към книгата. Погледне, помисли, напише, и все така — работата изглеждаше ужасно досадна, но поне не беше работа на Пайроджил.
Не беше много наясно какво точно включва „работата с книгите“. Останалата част с данъците му се струваше съвсем проста — бароните събираха данъци, пращаха нещо на графа, който задържаше нещо и препращаше другото на херцога, който сигурно правеше същото и буташе нещо на крал Родрик или на принц Ерланд.
Баронът го погледна и изсумтя раздразнено:
— Е, има ли някаква причина да стърчиш така? — Махна към големия стол до камината. — Ако седнеш там, няма все да те виждам с крайчеца на окото си и да ме разсейваш. Ще ми се да приключа с това преди обед, за да отделя малко време да разсея някои лъжи на Верхайен за мен. — Тонът му все пак не беше толкова раздразнен, колкото предполагаха думите. — Просто седни и си пий чая, скоро ще свърша.
Нямаше какво да се прави, тъй че Пайроджил просто седна и просто почна да си пие чая: можеше и да е необичайно, че седи и пие чай, докато стои на пост, но пък не беше зле. Може би трябваше да се опита да понаучи малко повече за тази работа със счетоводството, макар че неговото изобщо нямаше да е толкова сложно като на ковчежника на графството. Пайроджил можеше да събере колона числа, макар и бавно и с някои грешки — макар че ако се опиташе достатъчно пъти, най-накрая сметката се получаваше — но сигурно имаше и повече в тази работа, ако държеше да я върши точно. Ако тримата изобщо успееха да спестят достатъчно, за да я купят онази кръчма, на него щяха да разчитат в края на краищата да се оправя с парите.
Говореха си за това от време на време. Пайроджил щеше да върти нещата около бизнеса. Беше преговарял с някои платци на наемници от Саладор до Крудий; трябваше да може да се договаря и с винари и пивовари, с овчари и говедари, да не говорим за наемането на курви за горния етаж — а определено щяха да държат да има курви на горния етаж; винаги си е добре да можеш да продадеш нещо, което никога не свършва.