Ако някой от тях се ядосаше от печеленето на Кетол, шансът другият да се намеси щеше да е малък. Човек може да спечели много в нощ, когато изглежда, че удряш здрави глътки от бирата, докато всъщност не си глътнал почти нищо.
Тук рискът беше по-голям, но и печалбата щеше да е повече. За Кетол това си беше просто поредното бойно поле. Трябваше само да се подчини на същата система правила: пазиш себе си и приятелите си; гледаш да не привличаш прекалено много внимание към себе си; и гледаш да си един от стоящите на краката си, когато всичко свърши. И точно както най-добрият момент за атака е преди разсъмване, когато врагът все още спи, най-доброто време за комар е късно през нощта, когато мозъците на другите са замъглени от многото пиене и малкото сън.
А ако това изглеждаше нечестно и неблагородно — какво пък, толкова по-добре за Кетол. Той в края на краищата беше наемник, служеше на по-добрите от него за пари и също като курвите на горния кат, гледаше да му се плати колкото може по-добре за колкото може по-малка услуга.
Тъй че кимна, седна, хвърли два петака в средата на масата и получи плочките си от тежките ръце на раздавача.
Тъкмо щеше да почне първата си игра, когато на масата зад него избухна свадата.
Човек би могъл да си помисли, че хората, изкарващи хляба си с воюване, ще правят в свободното си време по-приятни неща от освежаващия кръчмарски пердах.
Какъв смисъл има от него в края на краищата? Ако е за упражнение, е глупаво упражнение. Нито цураните, нито Буболечките, нито никой от тези, срещу които Кетол бе вдигал меч или копие, щяха да излязат срещу оръжие с голи юмруци, ако разполагат с нещо остро или дебело, или тежко, с което да цапардосат другия. А ако боят наистина си струва, струва си човек поне да убие, а ако това те прави разбойник — какво пък, Мидкемия беше достатъчно просторно кралство, за да те обявят за разбойник на повече от едно място и пак да има къде да се препитаваш, нещо, което Кетол знаеше от личен опит.
Обикновено беше заради едно от трите неща: пари, жена или „днес ми е кеф да се държа като идиот“. Често бяха и трите.
Кетол нямаше представа за какво е боят, но много скоро пъшканията преминаха във викове, а виковете бяха последвани от месестите тупания на юмруците.
Зърна нещо с крайчеца на окото си и успя да се наведе достатъчно бързо, за да избегне хвърчащия стол, но в движението се сблъска челно с плещестия войник отдясно, а ламътецът инстинктивно реагира и го перна силно в дясната скула с опакото на ръката си.
Светлината в дясното око на Кетол угасна, но на мястото на зрението се задействаха рефлексите. Той наведе глава, натресе я в корема на ламътеца и двамата се строполиха с трясък на дървения под. Кетол се озова отгоре с надеждата, че е изкарал въздуха на другия. За малко осигуровка заби с юмрук в корема му, точно под ребрата. Надеждата си е хубаво нещо, но да си сигурен си е още по-добре. Нищо лично нямаше към човека, когото пердашеше, но беше свикнал да убива хора, към които няма нищо лично, тъй че някой и друг юмрук в кръчмарска свада не се зачиташе. После заби коляно в слабините му и се претърколи невъзмутимо. Този бой беше въпрос на самозащита, не на гняв.
Точно това Кетол така и не можеше да разбере у другите: другите — дори Пайроджил и Дърайн — често се ядосваха по време на бой, оставяха се гневът им да ги обземе. За Кетол всичко беше само въпрос да правиш каквото трябва. Човек се ядосва за други неща — жестокост или измама, некадърност или прахосване — не и при бой.
Докато се надигаше присвит, няколко безразборни удара заваляха по гърба и краката му, но не го забавиха; добре поне, че все още нямаше извадени ножове или мечове. Все пак това си беше кръчмарски бой и дори пияни, войниците едва ли щяха да стигнат до нещо повече.
Някъде отдалече припряно заби алармена камбана. Най-вероятно гостилничарят викаше градската стража, защото скоро на камбаната отвърнаха свирките на стражата. Стражарите явно бяха наблизо, подкрепени от отделение редовни войници, назначени от гарнизона да поддържат мира в града. Графът на Ламът можеше да е млад и нов на поста си, но за него и началниците му едва ли беше изненада, че войниците от гарнизона имат склонност да се пердашат помежду си, когато не могат да си намерят по-интересно занимание, а най-добрите благородници на Кралството бяха свикнали да приемат и да се справят с неизбежното.
Не беше изненада и за Кетол — той почти беше очаквал да избухне свада и макар да не разчиташе на нея, се беше надявал. Беше време да направи хода си.
При един бой няма нищо изненадващо в това някой да падне пребит, тъй че когато изпъшка и се свлече на пода, никой не обърна особено внимание на малката подробност, че падането му не беше предшествано от удар. Фактът, че падна точно до една маса, от която се бяха пръснали няколко дузини монети, беше само въпрос на съвпадение.