Засъбира ги набързо в шепа, без да се притеснява от дрънченето им: първо, нямаше да се чуе от виковете и пъшканията, и второ, всички наоколо бяха твърде заети, за да забележат подобна дреболия — като се постара първо да отбере сребърните реали, преди да се занимае с медниците. Всички монети отидоха в скрития джоб, пришит под куртката му; той ги затисна с парцал да не дрънчат и стегна здраво връзките на джоба.
После запълзя колкото може по-бързо на четири крака към вратата: вече си беше взел заплащането за този бой и беше време да си ходи.
Кръчмарският бой си има своя динамика: след първите няколко мига всеки срещу всички някои щяха да се търкалят на пода и да ги боли; други щяха да са се разделили на двойки и да си избиват с юмруци нови или стари сръдни.
Но трети скоро щяха да направят същото, което Кетол бързаше да свърши: да не се мотаят повече и да чакат боят да обърне на кръв, и особено да не чакат градската стража, а да се пръснат кой накъдето види. Нищо чудно, че онзи Майло пръв беше драснал през вратата, а след него и други. Кетол нямаше нито да е първият, нито последният, и толкова по-добре.
Хвърли се през калното антре и от калното антре — през дебелите платнени завеси на входа, пуснати да пазят кръчмата от мразовития въздух.
И се закова на място.
Отвън го чакаха: отделение редовни, с ефрейтора им на кон; грамадният черен кон пристъпваше нервно по здраво отъпкания сняг, ровеше го със странно зъбчатите подкови, каквито Кетол бе виждал единствено в Ламът.
А пиката му — насочена право в него.
— Ти трябва да си Кетол, наемникът — чу се глас в тъмното. Върхът на пиката беше недвусмислено остър, глупаво беше да отрича. Ако имаше проблем, трябваше да се измъкне веднага с приказки — или да се измъкне с бой по-късно.
— Да — отвърна той и разпери питащо ръце. — Проблем ли има?
— За мен — не. Началникът на мечовете иска да те види.
— Мен?
— Теб. И трима ви.
Нямаше нужда да пита кои трима има предвид ефрейторът.
— Тъй че да тръгваме.
Кетол сви рамене.
С откраднатите монети в скрития джоб, вече нямаше никаква работа тук, включително да мре на улицата. Засега.
Беше тъмна и бурна нощ, а и да съществуваше някъде такова нещо конюшня, в която да не духа, Пайроджил така и не го беше виждал, тъй че не го изненадваше хапливият студ, който го пронизваше, докато буташе поредната бала сено, за да я пусне да падне от плевника долу върху здраво отъпканата пръст.
Животните бяха свикнали с тупането на балите по пода — само едрият сив кон, пазен за Началника на конницата, цвилеше и тропаше с копита в яслата си.
Пайроджил нямаше нищо против наряда с гледането на конете — всички конярчета бяха насила взети на служба като вестоносци бегачи в предпоследната битка и всички бяха избити било от цурани, било от Буболечки — но не държеше особено да го върши в конюшня, която бе толкова студена и ветровита, че потта по носа му замръзваше.
Беше си трампа, като повечето неща в живота. Колкото по-малко се оплаква човек от това, че трябва да изчисти торта от няколко ясли, толкова по-вероятно е името му да иде на първо място в списъка в ума на капитана, когато се наложи да прати патрул да види дали наистина в леса дебнат цурани в засада. А ако можеш да добавиш към работата и няколко здрави глътки от бутилка евтино червено вино от Тир-Сог, която нямаше да трябва повече на покойния сержант — дано Тит-Онака, богът на войниците да го плесне по яката космата гръд! — какво лошо?
Работата беше гадна, но лека.
Просто нахлузваш въжето на шията на коня, отвеждаш го в друга ясла, като гледаш да я затвориш добре, и изгребваш с вилата старата, оцапана с пикня й фъшкии слама, а после пръскаш от прясната. Старата слама слагаш в ръчната количка, количката я тикаш по рампата и през двете тежки люлеещи се врати и я изсипваш в колата за торта, след което тя престава да е проблем. Не Пайроджил, а някой друг трябваше да я изкара от града и да я разтовари. Разправяха, че тъкмо заради торта на ламътските коне местните картофи били като фъшкии, но Пайроджил не отбираше много от гледане на зеленчуци.
Нито го интересуваше.
Знаеше, че може да е изключително сложна личност, поради което понякога му допадаха много прости неща. Например да не мисли за неща, които не го засягат. В края на краищата нямаше смисъл да напряга умствения си капацитет без основателна причина. Дръпна още една глътка вино, нажабурка устата да очисти събралата се храчка и грижливо затапи бутилката, преди да я остави на пода до стълбата. Стълбата можеше да се използва за слизане на пода, но имаше и въже. А само на стъпка встрани от плевника стоеше подканящо хубаво огладеният прът.