— Разногласия, да. — Пайроджил вдигна пръст. — Разногласия, които с нищо няма да се оправят, ако, да речем, една пасмина като вас се омеша с пасмината на хората на Верхайен ей там. Нищо, че както гледам, в момента те чакат да дойдат още техни момчета.
Тардел леко кимна и като че ли се отпусна в стола си.
— Хм… може би трябва да идем и да… обсъдим нещата с тях, докато още сме шест на пет, а? — Взе да се надига от стола си и дори не спря, когато Пайроджил вдигна ръка.
Другите също взеха да стават от столовете си, което не остана незабелязано от хората на Верхайен в другия край на гостилницата, ако се съдеше по стърженето на столове зад Пайроджил.
— Седни — тихо каза той и отметна плаща да покаже офицерския пагон на дясното си рамо. — Веднага.
Гардел помисли продължително — доста продължително, — след което изведнъж се смъкна на стола си и видимо потръпна от смеха, който избухна в другия край на помещението.
— Капитан, а? Тия пагони да не са фалшиви случайно?
Пайроджил се подсмихна.
— Можеш да питаш Началника на мечовете, ако искаш.
— Напомни ми друг път да не играя пакир с теб… капитане — изпръхтя Гардел. — Не мога да разбера блъфираш ли, или не. — Помисли за миг и добави: — Сигурен съм, че знаеш, тук в Кралството бесят за самоповишение в офицерство, тъй че да ми го трупнеш на масата срещу конското, което мога да получа от Началника на мечовете, това си е вдигане на мизата. Ще ти приема думите на вяра. Капитане.
— Ще те посъветвам нещо — отвърна Пайроджил. — Като се върнеш в замъка, можеш да попиташ вашия капитан какво мисли за побоя с момчетата на Верхайен…
— Мога да се закълна, че капитан Мартин не обича повече Верхайен и бандата му от нас — рече Гардел. — Единствената причина да спре боя в Трета казарма снощи беше защото искаше да ни го запази за друг път — като сега.
Думите на Гардел прозвучаха искрено и Пайроджил нямаше как да не се зачуди дали този капитан Мартин не е пълен идиот, че просто не е избил от главите им цялата идея за междуособни боеве, или не е истински гений, че е намерил начин бързо да прекрати един бой, поне за една нощ, все едно дали заплашва да се разрази в близко бъдеще.
Обърна се към Роланд.
— Добре, тогава съвета си ще го превърна в заповед: попитайте го какво мисли за свадите из града. И кажете на този ваш капитан Мартин, че Началникът на мечовете може да го попита надвечер дали е разбрал, или не, че не трябва да има никакви свади, и какви са отговорностите на капитаните, верни на графа на Ламът, за налагането на заповедите му.
Никой на масата не реагира. Не можеше да остави нещата така.
Не беше свикнал много да дава заповеди — все едно харесвани или не, — но самият той беше получавал толкова заповеди, които не му харесват, че не можеше да си ги въобрази, камо ли да ги изброи, и си спомни как точно го бе изразил барон Морей едва по-предния ден.
— Не съм свикнал много да си повтарям заповедта, редник Роланд. И никак не бих искал да я потретвам.
Гледаше го строго, без да мига, докато едрият мъж не кимна. Пайроджил грижливо избегна да „забележи“, че кимването на Роланд бе предшествано от още по-бързото кимване на Гардел — нямаше смисъл човек да е педант в такива неща, — след което се надигна и загърна плаща си.
— Да, сър — отвърна Роланд, макар предизвикателната усмивка да не се смъкна от лицето му. После тръгна към изхода на кръчмата.
В това време трима от войниците на Верхайен избутаха назад столовете си.
— Ей, какво се разбързахте? — подвикна един.
— Май е малко студено навън — додаде друг.
— Сигурни ли сте, че не щете да се помотаете още малко и да му хвърлим някой зар? — попита трети, докато двама от приятелите му се раздвижиха да преградят изхода.
— Да не сте мръднали — втора заповед — рече тихо Пайроджил на хората на Морей.
Вече се беше изправил. Смъкна плаща и го пусна на пода, та да се видят новите му офицерски пагони, и закрачи към другата маса, повече с надеждата, отколкото с убеждението, че Гардел ще задържи хората си на място.
— Някакъв проблем ли има? — попита високо, колкото можеше да си позволи, без да изглежда, че вика.
Мъжете на Верхайен до този момент не му бяха обръщали внимание, но се опулиха, като видяха пагоните.
— Сър — изломоти един.
Много неохотно шестимата на Верхайен се изпънаха мирно, а Пайроджил ги изгледа продължително, както и двамата, преградили пътя на Роланд, който най-безцеремонно ги подмина.
— Трябват ми шестима доброволци да довлекат малко ейл горе до цитаделата — рече Пайроджил. — Вие сте.