Пайроджил хлъзна свирката към него.
— Смятай тази кръчма за свой пост. Поддържай мира тук — надуваш свирката, ако има някакъв проблем.
Майло и Макин се спогледаха и Пайроджил си спомни, че Майло има навика да се покрива веднага щом приставът наближи. Не знаеше защо — не му беше и работа, — а сега моментът едва ли бе подходящ да пита за подробности.
По пода закънтяха тежки стъпки — шестимата войници на Верхайен се изнизаха по двойки, всяка понесла по бъчва.
Кикотът откъм хората на Морей секна моментално, щом Пайроджил се обърна към Гардел, но усмивките си останаха поприкрити зад халбите, вдигнати в саркастичен поздрав към напускащите. Мамка му. Това нямаше да е достатъчно.
Всъщност Пайроджил може би току-що беше влошил още повече нещата в дългосрочен план, макар да бе успял да предотврати кървавата свада в момента. Сега хората на Морей затаиха присмеха си — но по-късно? Щяха ли да спрат да се подхилват тук или в казармата, или да се въздържат да идат в някоя друга кръчма и да дрънкат на всеки готов да ги слуша как новоповишеният капитан-грозник е взел тяхната страна във враждата Верхайен — Морей и е отпратил бъзливците на Верхайен да се влачат с увиснали носове в студа?
Едва ли, по дяволите. Единственото, което бе направил, беше да струпа още дърва върху тлеещия вече огън. Сигурно щеше да мине малко време, докато огънят се разгори, но по-късно щеше да лумне още по-яростен и горещ.
— Стой! — викна той тъкмо когато първата двойка изнасяше бъчвата в преддверието. — Задръж за малко.
— За всички — заговори на цялото помещение и не се изненада, че очите на всички се вторачиха в него. — Слушай добре. Май съм сбъркал. Оказва се, че на графа му трябват още три бъчви ейл, а всички тук много добре чуха как мъжете от баронство Морей току-що пожелаха доброволно да отнесат другите три бъчви в замъка веднага щом добрите бойци от Верхайен се върнат от наряда си.
Отиде при хората на Верхайен и им заговори тихо:
— Значи сигурен съм, че не ви се бърза. Оставяйте си товара и отдъхвайте на всеки няколко крачки, ако искате, и гледайте да не се уморите от бързане до замъка, тъй че приятелите ви от Морей да имат достатъчно време да си починат и да се укрепят с храна и пиене, преди да им дойде редът да се тътрят в студа. Е, можете да… — Спря. — Не, чакайте малко. Имам да кажа още нещо, и то е за всички ви.
Върна се в средата на гостилницата, между двете групи.
— Макар да знам, че Началникът на мечовете изрази ясно чувствата си пред капитаните и че капитаните са го разяснили достатъчно добре, за всички, които имат по две уши на главите и могат да слушат, ще повторя съобщението, в случай че някой още не го е схванал. Проблеми няма да има. Побоища няма да има. Без значение кой ги е предизвикал или защо, всеки, който се забърка в свада, заминава в градския пандел. Всяко кръвопролитие ви праща при каторжниците в мините. Всяко убийство ви води на бесилката. Тъй че това просто няма да стане. Разбрано?
В кръчмата настъпи тишина.
— Ясно?
От двете страни заотеква: „Ясно, сър“ и Пайроджил махна с ръка на бойците на Верхайен, че могат да тръгват.
Изнизаха се почти толкова бързо, колкото ако бяха без товар, а Пайроджил се върна на мястото си при Майло и джуджето, без да обръща внимание на навъсените погледи на Гардел и приятелите му.
Да, не беше честно — от гледна точка на хората на Морей. В края на краищата бойците на Верхайен им бяха заложили капана тук и боят щеше да е по тяхна вина — макар че бяха могли просто да си излязат, щом онези бяха влезли.
Ако го беше оставил, както се получи отначало, щеше да си спечели омразата само на едната страна.
Сега вече го мразеха и двете. За баланс обаче това може би щеше да поразсее някои от тях от факта, че се мразят, поне за няколко часа, навярно за ден, а единствената цена щеше да е, че Пайроджил вече си имаше още дузина мъже, от които да пази гърба си в тъмна нощ.
Капитанската заплата изведнъж му се стори твърде ниска за това.
— Това май беше най-добрият начин — рече тихо Макин. — И аз си го помислих, преди да решиш да заговориш.
— Защо тогава не каза нищо? — Пайроджил съжали за думите си в момента, в който се изнизаха от устата му.
— Не е моя работа. — Джуджето сви рамене. — Както казах, капитан Пайроджил, изобщо не е моя работа как се държат по-старшите от мен. Може би помниш, че ти го споделих още когато беше прост войник… кога беше това? Вчера, а?
— Кротясай, Макин — рече намръщено Майло. — Човекът прави най-доброто, което може.
— Все пак не е моя грижа.
— И добре, че не е. — Обърна се към Пайроджил. — Добре, ще направя каквото мога. Но без обещания за успех.