— Гледай да успееш — каза Пайроджил, все едно че като кажеш нещо да се направи, то непременно ще стане — нещо, което винаги беше мразил, когато го правеха офицерите.
Майло се навъси. Сигурно си мислеше същото.
— Моля — добави Пайроджил. Стори му се уместно.
Майло кимна.
— Ще се постарая. Докога?
За това Пайроджил не беше помислил, макар че ако на него му заповядаха, сигурно щеше да го направи.
— Докато те сменят — отвърна накрая; мъчеше се да измисли кого точно да намери да го смени. Погледна към другите наемници в ъгъла, но му се сториха прекалено смръщени. — Назначи си помощник или заместник, ако трябва. Намери по-благонадеждни, а аз ще се погрижа да им се плати, както и на теб.
А как се очакваше наемници да опазят мира между двете враждуващи фракции, макар и в теснотията на кръчма „Счупеният зъб“ — това беше друга работа. Щяха да импровизират, също като него.
— На думи е лесна работа — измърмори Майло. — Може би ако бях сержант…
Пайроджил се изсмя.
— Искаш ли да те предложа на Стивън Арджънт?
— Май не. — Майло поклати глава и се усмихна унило. — Не, определено не. Повишават ме и веднага някой офицер ще ми нареди да опазвам реда из цял Ламът и ще ме накара да си набера още банда други да ми помагат да изгреба морето с вилица.
Плъзна свирката към Макин. Джуджето я взе и се усмихна на Пайроджил.
— Няма ли да идеш да видиш ония да не се загубят по пътя за замъка?
Пайроджил не смяташе, че ще се замотаят, и всъщност не го интересуваше много дали ще поемат право към замъка, или ще пообиколят из града, докато не се скапят от носенето на тежките бъчви… но наистина трябваше да поговори с капитана на Верхайен. Не че думите му щяха да свършат много работа, ако Началникът на мечовете вече се бе провалил. Знаеше, че Стивън Арджънт вече е говорил на капитаните, и доколкото го познаваше, си беше изразил мислите и чувствата кристално ясно.
Което започваше да обяснява защо Началникът на мечовете бе стигнал до тази крайност — да повиши тях тримата, както сам бе признал: не само че не беше сигурен в благонадеждността на баронските капитани, беше сигурен в тяхната неблагонадеждност, поне при сегашните обстоятелства, както бяха скупчени всички натясно, а не можеше да разчита, че онези, на които вярва, ще могат да задържат здраво капака над къкрещото гърне.
Реши, че тревогите му са основателни. Дори всички капитани да бяха съвсем благонадеждни, невероятно компетентни и способни да овладеят всяка ситуация, Ламът бе едновременно прекалено голям и ставаше все по-малък.
Ама много скапан ден!
Особено когато носиш нови капитански пагони, тежки като оловни плочки, които някой е наковал на раменете ти.
Скапан ден, когато с тъга си спомняш много по-активните периоди на война, когато казармите на замъка бяха почти празни, а не натъпкани от пода до гредите, и когато дори баронските войници на графска служба много повече мислеха къде са най-близките нови врагове, а не за старите си вражди.
Пайроджил стана и излезе от кръчмата в суровата замръзнала белота на тоя скапан ден.
Ама наистина скапан ден — човек да стигне дотам, че да се радва, че е навън в студа.
Глава 9
Заговори
Кетол спря.
Единственият звук бе от собственото му дишане, докато оглеждаше загърнатия в бяло пейзаж. Старите навици умират трудно и той се насили да долови звуци в гората между вдишванията. Помисли за абсурдността на мига и неволно си спомни за миналото, докато се вслушваше в пукота на кършещ се лед някъде в далечината и в смътното шумолене на вятъра в голите клони на брези и борове, дъбове и елши.
Веднъж, преди много време и съвсем нетипично, се беше сприятелил с един жонгльор.
Жонгльорът беше пътуващ артист, насила привлечен на служба в силите на лорд Съдърленд по време на един от циклите войни с кешийците и местните бунтове, които сякаш никога не секваха в Долината на сънищата. Въпросните военни цикли и бунтове бяха една от причините той, Дърайн и Пайроджил винаги да разчитат на Долината като на резервна дестинация; в Долината винаги имаше работа, въпреки че ако на Кетол не се наложеше никога повече да се изправи отново срещу побеснелите за бой Кешийски псета, нямаше да има нищо против.
Въпросният жонгльор бе зачислен на служба от един излавящ скитници патрул по време на няколкоседмично затишие между две поредни нападения на бунтовници — Кралството беше премахнало робството със закон още преди десетилетия, но по кешийския фронт каторжничеството все още беше нещо обичайно: имаше да се възстановяват военни укрепления и хора без убедителни версии защо са решили да прекосят границата се водеха ренегати. Някои просто вадеха лош късмет, някои пък просто можеха да бъдат освободени, щом ротният сержант или капитан на каторжната рота се убедеше, че каторжникът е безопасен. Кетол винаги беше смятал тази система за странна: ако той например беше кешийски шпионин, щеше да е най-усърдният работник в ротата и да се сприятели с всички. Рано или късно щеше да се озове на свобода и да си върши онова, което е пратен да върши. Убиваните при опит за бягство просто бяха идиоти — солидно доказателство, че не може да са кешийски шпиони. Бяха твърде глупави.