След като мина през първия дървесен пояс, навените от вятъра гигантски преспи и няколкото ивици борови иглички, стърчащи през снега откъм подветрената страна, просна наметалото си и полежа няколко минути да си отдъхне — движението през дълбок до бедрата сняг си беше тежък труд, — и след като престана да диша задъхано, върза брезенедените на ботушите си и тръгна с тях.
Вече разбираше произхода на името „брезенеден“ — тромави ходила.
Съвсем на място.
Разбира се, след първите няколко десетки стъпки — внимателно наблюдаваше краката си — стана по-самонадеян и се опита да закрачи по-бързо. Но левият брезенеден веднага настъпи десния и щом вдигна десния си крак, ботушът му се измъкна от кожените вързала, а той самият бухна с лицето напред в снега. Докато нагласи брезенедените — което си беше тежка борба само по себе си, — минаха няколко дълги мразовити минути: трябваше да свали дебелите ръкавици, да върже отново брезенедена за десния ботуш и чак тогава да си пъхне ръцете в благословената топлина на ръкавиците и да продължи напред.
После тръгна по-добре — поне като падаше, брезенедените не се откачиха. След известно време реши, че донякъде му е хванал цаката, макар да подозираше, че в използването на тези неща си има и някои други тънкости, които Гродан знаеше, и съжали, че рейнджърът не ги е споделил с него.
Зачуди се дали да припише този пропуск на злоба, или на глупост и реши, че рейнджърите не са глупави. Обаче не му се беше сторил и злобен. Трябваше да е по-скоро от невъзможността да се обясни всичко в един бърз разговор. Или пък беше странното чувство на рейнджъра за хумор. Кетол познаваше хора, които намираха за смешни още по-странни неща.
Все пак след известно време краката му се научиха да се отбягват един друг и той вече можеше да се движи с почти невероятна за тези обстоятелства бързина. Следите, които оставяха брезенедените му, навярно щяха да се заличат от първия по-приличен вятър, но и да не задухаше силно, клонът, който влачеше зад себе си, щеше да ги прикрие от всекиго, освен от наталийски рейнджър.
На един завой се натъкна на конски труп — кръвта от раната от дългия меч в шията бе зацапала снега в тъмночервено.
Отпечатъците по снега даваха да се разбере много ясно какво е станало: конят се беше подхлъзнал върху парче лед, останало скрито под снега и оголено от колоната отпред. Ездачът беше изхвърлен от седлото и бе паднал в близката пряспа.
Кетол потръпна. Чу в ума си силния трясък на кършеща се кост и кимна одобрително към стъпките, показващи, че ездачът се е осмелил да се доближи до несъмнено ритащите отчаяно копита, за да среже гърлото на коня и с това бързо да приключи болката на обреченото същество. В свалянето на седлото бяха участвали поне дузина мъже, ако се съдеше по следите — стремената вероятно се бяха заклещили под трупа и няколко мъже бе трябвало да го надигнат достатъчно, за да могат да ги измъкнат.
И никой не ги беше безпокоил през цялото това време.
Виещият се в далечината дим подсказваше, че най-близката ферма е поне на миля оттук; вероятността някой селянин да е чул тази сравнително дребна олелия бе дори още по-малка, отколкото някой да се е оказал такъв глупак, че да излезе навън да види какво е станало.
Което беше съвсем добре за Кетол. Извади ножа, остави си багажа и клекна в отъпкания сняг до мъртвото животно. Тежеше поне шест пъти повече от най-голямата сърна, която бе убивал, и сигурно поне веднъж и половина повече от грамадния елен, с който беше хранил отряда цяла неделя в Тъндърхил.
Пълното изкормяне и разфасоване щеше да отнеме доста време и сили: можеше сам да счупи гръдната кост, но за да се разтвори гръдният кош, щяха да са нужни поне двама яки мъже.
Добре че конят все още не беше замръзнал и Кетол бързо успя да оголи лявата задна бедрена кост. Съжали, че не се беше сетил да си вземе брадвичката, но бе въпрос само на още няколко минути, преди да се затътри през дълбокия до кръста сняг — влачеше крака през снега — към брезовата горичка, останала някак почти незаровена от виелицата.
Виелицата всъщност се беше усукала покрай дърветата и бе оставила малка кухина в източния край — с не повече от стъпка сняг в нея. Той набързо разчисти кръг заледена земя, а едно отдавна паднало дърво му осигури клони.
Запалването на огъня му отне само няколко мига — не му се наложи да прибегне до сухата брезова кора, прибрана в пътната му торба, тъй като брезите предлагаха достатъчно материал: той обели голямо парче от един широк ствол и с няколко удара с кремъка и огнивото успя да изкара искри и то почна да тлее. След като огънят се разгоря, се върна при конския труп да си вземе останалия багаж, а също и за да остави още дири.