Отряза голям къс месо и започна да го пече на върха на ножа, като от време на време го гризваше, вместо да изчака да се опече хубаво, по-скоро от нетърпение, отколкото от липса на време. Дори патрулът да не успееше да направи пълна обиколка около града, ветрецът щеше да отнесе пушека, а дори и да им се наложеше да се върнат обратно — както очакваше, — щеше да ги чуе много преди да стигнат до коня и да се измъкне в дълбоките преспи.
Не беше зле, въпреки че Кетол никога не си беше падал особено по конското: Човек, който много държи на това, което яде, сигурно щеше да си избере по-добра професия от тази на наемен войник. Все пак с изненада откри, че апетитът му сериозно се е изострил — изяде поне два фунта месо. Останалото хвърли в огъня.
Струпа още дърва на огъня, после се върна при коня и набързо отряза колкото месо можа, и го зарови в снега в другия край на кухината. После подпикна на няколко места в снега наоколо.
Отвори платнената си торба, извади частите от цуранска броня, които беше откраднал от склада в мазетата на замъка — в началото на войната ламътците явно бяха заинтригувани като всички други, събираха и разглеждаха тази любопитна броня — и ги пръсна по заснежената поляна.
Цуранският меч, изваден от ножницата, изпращя задоволително, щом заби върха в земята и го натисна със стъпало. Кетол хвърли настрана дръжката с отчупеното острие, а едната педя откършен връх прибра.
Огледа се и се ослуша.
Нищо. Нищо, освен лекия ветрец и далечното цвърчене на някаква птица, пернат самохвалко, който явно искаше целият свят да разбере, че и той е преживял бурята.
След това тръгна с брезенедените си и повлече клона след себе си. Спря само за миг, за да пусне счупения връх на меча до конския труп, бързо се прехвърли през рида и тръгна към града. Сигурно нямаше да е зле да изчака извън стените до стъмване. Прикритието на нощта щеше да му послужи добре, щом се затътреше вътре.
Налагаше му се обаче да зарови брезенедените в снега. Жалко. Но след като вече знаеше номера, щеше да може да си направи други, ако изобщо възникнеше такава нужда, а той дълбоко се надяваше, че никога няма да възникне.
„Прави каквото можеш“, беше казал отдавна мъртвият Ками. „Когато не знаеш какво точно да направиш, правиш каквото можеш“.
Нелоша философия.
Кетол не знаеше как да предотврати началото на един бой, още по-малко — как да го прекрати, без да остави всички от другата страна мъртви или издъхващи — или поне всички, които не са избягали. А заповедта на Началника на мечовете да го направи, уви, не беше вляла по някакъв чудодеен начин тази способност у него.
Също като Пайроджил и Дърайн, можеше да тръгне из града, да гледа тук-там и да се опитва, но не бяха нужни повече от две очи, за да се види, че проблеми има и че работата само ще се влошава с тия враждуващи фракции, заклещени в града.
Какво трябваше да се направи по въпроса не му беше ясно.
Сред кралската аристокрация имаше достатъчно прецеденти да се отнемат имения от некомпетентни благородници. Или дори от не толкова некомпетентни, колкото и висок да е санът им. Както Ги дьо Батира явно бе успял да направи с принц Ерланд в Крондор — бе използвал уж влошеното здраве на принца за извинение, ако не за повод.
Ако графът беше тук, очевидното решение щеше да е да обясни на враждуващите барони, че гледа на създалото се положение като на изпитание на способностите им на водачи и че ще отстрани всеки, който се издъни. А и въпросът кой ще е следващият граф на Ламът също можеше да се засегне.
Но ако Началникът на мечовете приложеше този подход, лесно можеше да взриви същото, което се опитваше да предотврати. Както сам често и искрено бе изтъквал, в края на краищата той не беше графът, а благородниците често се вслушваха в нещо и се съгласяваха, щом им го изтъкнат по-висши от тях. Но настръхваха, щом им го каже някой по-нисш, та дори да е същото проклето нещо.
Както обикновено, печелившите щяха да пишат историята, а историята щеше да каже, че губещите са започнали боя и че той е потушен от съчетание на верни баронски бойци и няколко редовни, а всички, които биха могли да се закълнат, че не е точно така, щяха да гният някъде в земята, неспособни да извисят мъртвите си гласове.
Виновна беше самата война, както обикновено. Ако не беше войната, ядрото на ламътските редовни нямаше да е по фронта да се бие с цурани. Щяха да са си тук, в Ламът, а бароните, привикани на съвета, щяха да са само с личната си охрана, тъй че всяка вражда между различни части щеше да е дребен проблем, а не сериозна заплаха. В най-лошия случай можеше да има някой дуел, но най-вероятно нямаше да се стигне до нищо по-сериозно от дребна свада между лакеи в двора на конюшнята.