— Е? — попита той. — Какво мислиш? Поредният загубил се?
— Не. — Том Гарнет поклати глава. — Едва ли. Не че е невъзможно — но да се препитаваш в пустошта достатъчно добре, за да преживееш зимата, не е нещо, което смятам, че е постижимо за много цурани, а онези няколко, отчаяните, които ни причакаха миналата неделя, бяха в най-лошото състояние, в каквото съм виждал техни войници. А този явно е в достатъчно добра форма дори след като му се е наложило да оцелее на открито в бурята. Това, че изобщо е оцелял, ми говори, че е и добър, и с късмет. Вероятно се е криел в онази горичка и е наблюдавал какво става в града. Да наблюдава и да изчаква от горичката, после бързо да се възползва от положението, за да се снабди с толкова месо, колкото може да носи — това говори повече за опитност, отколкото за отчаяние. И е бил достатъчно съобразителен да не се върне на същото място.
Началникът на мечовете бе почти убеден, че тестът за нечия интелигентност е доколко човекът е съгласен с неговата гледна точка, а той винаги беше смятал Том Гарнет за особено интелигентен, макар несъмнено да имаха някои разногласия. Според Арджънт лоялността и подлизурството бяха две съвсем различни неща.
— Да — отрони той накрая. — Мисълта за цурански съгледвачи, помагащи за подготовката на пролетната им офанзива е достатъчно неприятна, но ако това значи, че цураните са променили обичая си да избягват зимни боеве, това е много лош знак.
Том Гарнет кимна.
— Няма да е първият път, в който цураните научават нов трик.
— Все пак има някои неща, които не искат да научат.
— Конницата. — Том Гарнет кимна. — Според всички донесения имат някакво странно чувство за чест с неязденето, за което съм благодарен. Със сигурност са пленили достатъчно наши коне, за да сформират конница, ако са склонни. А не мога да си представя кой знае колко неща, за които цураните не са достатъчно смели, та да ги опитат.
Арджънт кимна. Никой, който се бе изправял срещу цураните, не можеше да отрече смелостта им.
— Те май наистина са понаучили едно-друго от нас. И все пак заключението, че са приложили зимно разузнаване преди пролетните акции, е доста преувеличено. Инцидентът е единствен и едва ли непременно означава, че…
— Откъде по дяволите знаеш, че е единствен? — сопна се Арджънт и вдигна ръка за извинение за грубите думи. — Извинявай, Том, явно седенето на графския стол при тези нелепи условия ме е натегнало като тетива на лък. — Стивън Арджънт изобщо не вярваше в стария началнически лаф „никога не се извинявай, никога не се обяснявай“. Направиш ли грешка, се извиняваш, инак хората под теб ще помислят, че си идиот, който така и не забелязва, че греши.
Том Гарнет кимна, прие и поправката, и извинението.
— Да, не знаем дали е единствен инцидент. Колко време ни трябва да получим съобщение от Ябон?
Да се прибегне до старшето разузнаване бе очевиден ход, но Стивън Арджънт поклати глава.
— Ще говоря с птичаря, но се съмнявам да са ни останали гледани в Ябон гълъби — графът трябва да докара няколко. — Сви рамене. — Един получих преди няколко дни: съобщават, че са пристигнали без проблеми, но едва ли мога да му кажа „кръгом и отлети обратно“, нали?
Граф Вандрос винаги деликатно се шегуваше със загрижеността му за малкото пощенски гълъби в Ламът и сега Арджънт никак не се радваше, че се е оказал прав. Поради дузините съобщения, които буквално летяха напред-назад преди срещата на командния състав в Ябон и Баронския съвет в Ламът, наличните гълъби бяха твърде малко за вкуса му.
— И какво ще правим? — Том Гарнет се намръщи. — Моля за извинение, сър… исках да кажа: какви са заповедите ви?
Стивън Арджънт се усмихна насила.
— Ами, първата ми заповед е да ми оставиш тази вечер да помисля какво да правя по-нататък, втората — този въпрос засега да си остане между нас…
— Ъъъ… Боя се, че е твърде късно за това. Единственият начин да спра хората ми да говорят беше да ги заключа в казармата със стража отвън, но и тогава нямаше да съм сигурен, че тайната ще се опази.
Нямаше нужда да добавя: „А и не ми беше заповядано да заключа хората, които ти трябват, сред другите, за да опазят мира“.
Стивън Арджънт кимна — приемаше обяснението.
— Е, значи се е разнесло. И предполагам, че скоро ще стигне до бароните, ако не е стигнало вече. Няма да е зле да отговоря на въпросите им, преди да са срутили Голямата зала, нали? — Изсмя се насила. — Това последното беше фигура на речта, при това — лошо избрана, предвид обстоятелствата.