Гадинката се беше отпуснала неподвижно, мъртва. Том Гарнет тръсна телцето от ножа си в количката, пълна със слама и фъшкии, наведе се, взе от прясната и изтри острието, преди да го прибере в канията.
Беше с цяла глава по-висок от Пайроджил, който също не беше от ниските. Но докато Пайроджил беше и едър почти колкото Дърайн, Том Гарнет бе по-мършав и от Кетол. Косата му беше катраненочерна, тук-там прошарена със сребро, и освен тънките мустаци и острата козя брада лицето му беше гладко обръснато, с богата колекция белези по страните и челото. Човек би очаквал, че висок кокалест мъж като него ще се движи тромаво, но той стъпваше като танцьор, винаги с плавно изящество.
— Май те изненадах — заговори капитанът и цъкна през зъби. — По-добро мнение имах за тебе, Пайроджил.
Пайроджил наведе глава.
— Капитанът е много любезен, че ме помни.
— И нелюбезен, че те критикува? Аха. Би могло. — Гарнет посочи плъха. — Възразяваш, че убих плъха?
Пайроджил поклати глава.
— Съвсем не, капитане. Можех и сам да го направя. — Сви рамене.
— Ако си беше направил труда. — Тонът на капитана стана леко насмешлив.
— Ако си бях направил труда.
— А защо не си направи труда, Пайроджил? — попита Гарнет някак прекалено вежливо.
Пайроджил отново сви рамене.
— Не виждах смисъл. Убиеш един, после на негово място дойдат десет. Не ме притесняваше, а и не помня да са ми заповядали — или плащали — да трепя плъхове. — Подпря се на вилата. — Искате да ми плащате да ловя плъхове ли, капитане?
Том Гарнет поклати бавно глава.
— Аз не. Виж, Началникът на мечовете, от друга страна, може да има за теб няколко плъха за ловене, или поне да си отваряш очите за тях. Пратих да доведат приятелите ти; вече би трябвало да са в Орлово гнездо. Много ли си против да дойдеш с мен? — Попита вежливо, все едно че беше просто молба.
Пайроджил поклати глава и излъга:
— Съвсем не. — Всъщност нямаше избор.
Том Гарнет се усмихна.
— Винаги е разумно човек да приема спокойно неизбежното, Пайроджил.
— Това не го казахте, когато Буболечките за малко щяха да ни надвият, капитане. Май си спомням как ревяхте, че ще умрем, но ще умрем като войници. Или паметта ми нещо греши?
Том Гарнет се ухили. Усмивката не беше приятна, по-скоро напомняше озъбен вълк.
— След като не ни надвиха, значи не е било неизбежно, нали? — Капитанът се обърна, без да дочака отговор: явно очакваше Пайроджил да го последва.
Пайроджил реши да изпълни очакванията му и мълчаливо излезе след него от конюшнята.
Погледна към отворената порта от другата страна на тренировъчния двор, зърна за миг светлините на сградите покрай главната улица под хълма в същинския град и се замисли доколко мъдро е било да се построи замъкът на височината над първоначалния град. За отбрана позицията му беше чудесна, стига да не ти се налага да тичаш нагоре-надолу по хълма в такова калпаво време. Но пък, премисли Пайроджил, тези, които вдигаха замъци, обикновено не ги пращаха да тичат нагоре-надолу посред буря. Тази работа я оставяха за хора като Пайроджил, Дърайн и Кетол.
По дяволите. Вече съжаляваше, че спомена за атаката на Буболечките. Заряза тягостните мисли и се затътри след капитана.
Глава 2
Грижи
Вандрос забеляза нещо.
Във въздуха на Орлово гнездо се беше затаила нотка пачули и смирна от парфюма на лейди Мондегрийн, макар че вероятно никой друг нямаше да го долови над сярната воня от дъха на Фантус, зеления огнедрейк, който току-що се беше оригнал доволно, след като дойде от вечерята си долу в кухнята.
Графът на Ламът и неговият Началник на мечовете се спогледаха, щом съществото се настани до огъня. На Началника на мечовете не му стана никак весело от присъствието на огнедрейка, още по-малко от това, че Фантус си беше избрал Орлово гнездо за предпочитана резиденция, вероятно заради лесния достъп през стария соколарник.
Вандрос още не беше наясно как съществото успява да отвори вратата между жилището на Началника на мечовете и птичарника горе, където предишните владетели на Ламът десетилетия наред бяха приютявали ловните си птици. Сега го обитаваше нелепа според Стивън Арджънт сбирщина от гълъби вестоносци под грижата на Хаскел, гълъбаря, когото Стивън саркастично наричаше „Началника на птиците“ — не и пред самия Вандрос, разбира се.
Хаскел уж трябваше да държи огнедрейка горе в птичарника, но единствените врати, които заключваше грижливо, бяха на клетките на подопечните му, всяка етикирана „Цитадела Мондегрийн“ или „Ябон“, или пък „Крудий“, или където отглеждането и инстинктът щяха да накарат обитателя й да се върне, щом го пуснат; много по-неблагонадежден беше, станеше ли въпрос за вратата към птичарника.