Дори Морей и Верхайен бяха твърде увлечени в слушането на излиянията на Началника на мечовете, който не беше спрял да ораторства по време на вечерята и цял час след това, така че нямаха време да се гледат кръвнишки. Едвин от Визтрия обаче не можеше да се сдържи да сменя подхилванията с въсенията на лицето си и да пуска и по някой коментар — Дърайн само се радваше, че не може да чуе подмятанията му. Барон Едвин беше един от малкото хора, които според него заслужаваха да бъдат удушени само защото са досадни.
Който и да беше този цурански съгледвач, беше предложил много полезна разсейка. Дърайн беше склонен да вдигне наздравица в негова чест, стига появата му толкова далече на юг да не предвещаваше някакво сериозно придвижване на цуранска войска. Огледа другите капитани, струпани край камината, и прецени, че не е единственият, който щеше с удоволствие да почерпи с питие по негов избор мръзнещия тъпак. Тези, които бяха дежурили в изведнъж кротналата се казарма, донасяха, че мъжете вече очакват бой с цураните, а не помежду си. Да, с радост щеше да почерпи с пиячка цуранския съгледвач.
А после да му пререже гърлото, разбира се. Благодарността можеше да стигне само до чашата.
Дърайн тъкмо довършваше втората си чаша вино и се мъчеше да реши дали няма да е по-добре да мине на кафе или чай, когато Хаскел, птичарят, слезе по стълбите от гълъбарника над Орлово гнездо и връчи нещо — съобщение вероятно — на Началника на мечовете. Той го взе, довърши каквото там обясняваше на Едвин от Визтрия и после отиде под един светилник, за да го прочете.
Дори съобщението да бе важно, това изобщо не пролича на все по-състаряващото се от бръчки лице на Стивън Арджънт. Не пролича и в действията му, защото той просто го пъхна в кесията на колана си и поднови разговора си с Визтрия.
Вероятно не беше нищо важно, макар че след няколко минути, когато Дърайн отново погледна към благородниците, Стивън Арджънт, лейди Мондегрийн и барон Морей си бяха отишли, а бароните Фолсон и Лангахан се бяха присъединили към останалите благородници в другия край на Голямата зала.
Разговорът вървеше главно около цуранския съгледвач и какво предвещава това за пролетта и ако Дърайн не беше минал на кафе след двете чаши вино, щеше да е пиян, когато Кетол се дотътри и се присъедини към групата, струпана около по-малката камина.
Странно, но предимно мълчеше, нещо много необичайно за Кетол — той обикновено приказваше, за да се слее с компанията: не обичаше да привлича внимание към себе си с мълчаливост.
Дърайн сви рамене. Можеше да го попита по-късно — и сигурно щеше да го направи.
Капитан Карис влезе от студа навън и затропа с крака по мраморния под да отупа снега от ботушите си, явно презрял идеята да го направи в мразовитото антре.
— Здрасти, Карл — подвикна Том Гарет. — Нещо да кажеш?
— Да кажа? — Карис изсумтя, взе една глинена чаша и клекна пред котлето с кафе да си налее.
— За казване има много неща… но засега са кротки, поне в казармата. Доста хора са легнали да спят, макар че някои трябваше да се напият добре, за да заспят, а другите май отделят необичайно много време за снаряжението си. — Изсмя се и се пльосна на празния стол между Дърайн и Гарнет. — Някои мечове напоследък са достатъчно остри, за да се обръсне човек с тях.
Кели кимна.
— А които не са заспали, непрекъснато поглеждат към прозорците, вместо да се дърлят, все едно ще могат да видят щурмуващите замъка цурани през проклетите кепенци. — Ухили се. — Скапан ден — най-доброто, което се случва, да е слухът за цуранско зимно настъпление.
— Ти не смяташ ли, че е така?
— Мен ако питаш, дано да е така — надявам се цял техен легион да е замръзнал на десет мили на запад, но не го вярвам. Не че щеше да е от значение, ако беше така — те като че ли извират непрекъснато, като мръсна вода през канална тръба, а тази тръба се излива в Сиви кули. Могат да си позволят да изгубят легион за толкова тъп ход като да се опиташ да придвижиш армия във фъртуна. Но не са достатъчно глупави да го направят. Не, предполагам, че цураните просто са опънали още една тетива на лъка.
— Зимно разузнаване ли? — Карис се намръщи. — Тази мисъл не ми харесва, но…
— Да, ако е това, си е достатъчно лошо, определено, но не е краят на света. Все пак, ако бях в командния щаб в Ябон, щях внимателно да премисля колко рано ще се нажежат нещата напролет.
— В повече от едно отношение, а? — Том Гарнет се намръщи.
— Да. — Карис помисли за миг. — Ламът — както и Ябон, впрочем — за щастие в последно време е по-скоро странична атракция, след като истинските действия бяха при Крудий и Каменните планини, и съм съвсем доволен от това, но ако ще се променя, дано техни благородия да престанат да оголват отбраната на Ябон до жалкия минимум, за да укрепват Запада.