— Разбира се, цураните може да искат от нас точно това — тихо каза Кетол; изричаше повече от сричка за първи път, откакто беше седнал. — А после просто удвояват усилията си срещу по-зле укрепения Крудий, минават през джуджетата на Каменна планина като пръст през съдран чорап и…
— „Нас“? Нас ли каза? — Кели вдигна учудено вежда. — Нас? Че откога го има това „нас“? Доколкото чух, ти и приятелите ти все още се каните да хванете на юг веднага щом се стопли достатъчно, с повечето наемници с вас.
Дърайн не знаеше за повечето наемници — смяташе, че някои ще останат, докато има да им се плаща, и че някои ще тръгнат, както със сигурност щеше да го направи той, с Кетол и Пайроджил. Тези офицерски пагони бяха временно повишение, а ако тази новина наистина предвещаваше ново голямо цуранско придвижване към Ябон, то идеята да бягат от Ламът ставаше още по-привлекателна. Не че имаше нужда нещо да я прави по-привлекателна.
— Казвам само, че може би няма смисъл да се преувеличава този единствен инцидент, колкото и изненадващ да е. — Кетол вдигна рамене. — Гродан от Натал каза, че с другите двама рейнджъри ще се върнат до няколко дни, а се съмнявам, че и най-надареният цурански съгледвач би могъл да се придвижи към Ламът, без да остави следи, които наталийски рейнджър да не забележи.
Всички се съгласиха и закимаха одобрителни.
Уменията на рейнджърите от гористия Натал се радваха на широко уважение — макар Дърайн да се чудеше как дори те ще могат да се придвижат надалече из околностите точно сега. Кетол поне изглеждаше убеден, че ще могат, но това навярно бе просто защото се бе хванал на легендите за тях; Дърайн си беше по-скептичен по природа.
— Рейнджърите ли? — Дърайн се сепна от гласа на Морей; не беше чул приближаването на барона. — Какво рейнджърите?
Том Гарнет посочи Кетол с дръжката на лулата си.
— Капитан Кетол тъкмо обясняваше, че рейнджърите обхождат околността. Призовава към спокойствие и ни съветва да изчакаме донесенията им, преди да стигаме до заключения за зимно цуранско настъпление и така нататък.
— По-вярно не може и да се каже. — Морей кимна. — Разумен съвет. — Изгледа ги мълчаливо и страничните разговори секнаха рязко. — Аз съм само един нисш поземлен барон и прочие — заговори той с лека горчивина, — но ми се струва, че по-нататък ще имаме достатъчно време за паника, стига изобщо да има повод за паника.
Гласът и дори стойката му бяха успокояващи, може би прекалено успокояващи, за да са естествени, но това само показваше колко здраво се държи под контрол баронът.
Морей махна с ръка към Кетол.
— Може ли да поговорим малко насаме, капитан Кетол? — Беше по-скоро молба, отколкото заповед. — Трябва да обсъдим едно-две неща.
Кетол хвърли бърз поглед към Дърайн, стана и излезе с барона.
Дърайн се зачуди за какво ли е всичко това; а ако се съдеше по погледите на другите, отправени към него, не беше единственият учуден; все пак се постара да запази лицето си безизразно. След няколко мига неловко мълчание Кели продължи:
— Да. Паниката няма да ни свърши голяма работа, но поводи за безпокойство има предостатъчно. Непрекъснато става все по-лошо. Всяка година цураните са все по-добре укрепени в Сивите кули и околните райони. Всяка пролет имат избор дали и накъде да ударят — на запад към Крудий или на юг към Горчиво море, или на югозапад, през леса на Зелено сърце към Каре и Джонрил. Или на изток към Ламът, впрочем. Много умно са си избрали входния пункт — ако бяха нахлули при Крудий, щяхме да ги запушим срещу Далечния бряг, а ако бяха избрали Хълмистата равнина, можехме да доведем силите от Източното и от Западното владение срещу тях и да ги смажем. — Подчерта последните си думи с пляскане с ръце, все едно че смачква муха.
Това, разбира се, бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи — цураните можеше да излязат ужасно голяма муха, а Дърайн изобщо не беше сигурен дали Изтокът и Западът, дори заедно, могат да съберат достатъчно войска, за да ги „смажат“. Но го поразвесели идеята, че единствените места, пригодни за цуранското нахлуване, са непременно в Кралството, въпреки че нашествието им през някакъв там разлом близо до Сивите кули говореше за добро планиране — или просто за късмет от тяхна страна.
Щеше да е хубаво, да речем, ако разломът към Мидкемия се беше отворил на няколко стъпки под Горчивото море и да издави всеки проклет цуранин и родата му на Келеуан. Хубава мечта, но пък Дърайн винаги беше смятал, че ако сложиш куп мечти в лявата си ръка и дръжката на меча в дясната, е по-вероятно това, което е в дясната, да повлияе на ставащото около теб.