— Това, което трябва да направим, е да пренесем боевете при тях — каза Карис и отпи от бокала си — набързо беше превключил на вино, след като си изпи кафето — и отри мустака си с ръка.
Том Гарнет кимна.
— Съвсем разумна идея, но как?
— Ако имах представа как — отвърна Карис и го изгледа ядно, — заклевам се, че щях да правя нещо по-полезно от това да седя край огъня и да пия и пуша с пасмина загубеняци като вас. — Измъкна лулата си и почна да пуфка, без да го е грижа, че не е запалена.
— Тази идея лично на мен ми харесва, но важното е как. — Карис въздъхна. — А колкото до „как“ да прехвърлим войната при цураните, вместо да ги оставяме да я носят при нас, нямам представа, но някои се надяват, че на ония в Ябон може и да им хрумне нещо. Предполагам, че ние тук може да си обсъждаме над лулите и кафето цялата война, но не знаем какво знаят херцог Брукал и съветниците му.
Другите приеха думите му с кимания и одобрително мърморене, но Дърайн се съмняваше, че, да речем, капитан на служба на херцог Боррик Крудийски ще смята командното заседание в град Ябон просто за „херцог Брукал и съветниците му“. Нито щеше да си го въобрази някое джудже васал на Долган от Сиви кули, или на Харторн от Каменна планина, или когото там кралица Агларана Елвандарска бе изпратила да представи нея и расата на елфите, впрочем. Просто въпрос на гледна точка.
Отпусна се стола си й затвори очи. Беше дълъг ден, но утрешният сигурно щеше да е по-лек и — дано — по-добър.
Какво ли правеха Кетол и Морей обаче?
Глава 11
Подозрение
Кетол мълчаливо последва барона.
Морей го поведе нагоре по стълбите и по дългия коридор към жилището си. Щом влязоха, го покани с жест да седне. Бяха в стаята, наречена „дневна“ или „стая за седене“, кой знае защо, макар че във всяка стая в жилището на барона имаше достатъчно удобни столове за седене. Морей се разположи от другата страна на масата, след което дръпна въженцето на звънеца до дясната си ръка и каза:
— Имам нужда от чаша вино. Може би дори няколко.
Ема, дъщерята на Иривън, иконома, се озова на прага почти преди Морей да е пуснал въженцето.
— Да, милорд? — с усмивка попита тя.
— Бутилка хубаво червено и две чаши — освен ако не сте гладен, капитан Кетол?
Кетол поклати глава.
— Ядох вече. — Конското месо още тежеше в корема му; също както и опитът да измисли как да каже на Пайроджил и Дърайн какво е направил, за да разсее враждуващите фракции, тежеше в ума му; а дали просто да не си държи устата затворена тежеше на съвестта му или каквото там му беше останало от нея.
— В такъв случай само вино — каза Морей и се усмихна на момичето.
— Веднага, милорд. — Тя напусна стаята по най-бързия начин. Както обикновено, благородниците получаваха много по-добро обслужване от простата тълпа. И по-хубаво при това, въпреки че Ема беше в доста напреднала бременност и излизането й приличаше повече на бързо патешко поклащане.
Морей го изгледа внимателно, сякаш търсеше да прочете нещо на лицето му — Кетол не знаеше какво точно може да е.
Надяваше се баронът да не търси някакъв намек, че той е създал целия този слух за цуранския съгледвач с малко открадната броня, един умрял кон и брезенедени поради необходимостта да се отвлече вниманието на враждуващите фракции. Кетол вече започваше да се чуди дали в края на краищата идеята е толкова умна, при откритите приказки, че цураните рязко са променили навиците си и че се налага Кралството да приспособи стратегията си към тази промяна.
Е, не, едва ли един несъществуващ цурански съгледвач можеше да принуди благородниците в Ябон сериозно да преразгледат стратегията си, нали?
Надяваше се, мислеше, че не може, но…
Но всъщност това не беше негов проблем. Започнеше ли топенето на снеговете, тримата с Дърайн и Пайроджил щяха да заминат за по-спокойни места и времена някъде другаде — където и да е, без цурани и Буболечки — а какво става в Кралството изобщо и в Ламът в частност нямаше повече да е тяхна грижа. А дори и да се чувстваше малко виновен — макар всъщност това чувство да не му беше познато, — беше достатъчно добър играч, за да не го изпише на лицето си.
— Има един въпрос, който трябва да обсъдя с теб — каза баронът. Лицето му беше строго. Извади някаква хартия от кесията си.
— Това пристигна снощи с пощенски гълъб от Мондегрийн. Баронът е починал. — Гласът му бе спокоен, все едно обсъждаше времето. — Което се очакваше, макар че… — Поклати глава, сякаш намирането на думи го затрудняваше. Замълча, след което повтори: — Което се очакваше.