— Въпреки че посочването на наследник все пак ще е избор на херцог Вандрос, след като Верхайен получи моята подкрепа наред с поддръжката от неговата фракция, Вандрос ще е глупак, ако избере някой друг вместо Верхайен, а той не е глупак. — Смръщи вежди. — В замяна на това Верхайен се съгласи, като барон или като граф, да подкрепи моето опекунство над баронство Мондегрийн, а и за… други неща.
— За вашия брак с милейди?
— Да. — Мондегрийн кимна. — Разбира се, ще изчакаме съответното време, в смисъл да свърши траурът, но… да. Момчето на барон Мондегрийн, ако е момче, ще се появи в имението си в трудно време, а аз искам синът му — неговият син, чу ли ме? — искам синът му да се научи да се справя с нещата, които му предстоят. Барон Мондегрийн беше впечатлен от вас тримата и вие ще бъдете учителите на момчето във военните дела, както и негови телохранители. Ще трябва да се научи да се бие като разгневен мечок — и ако се наложи, да среже гърлото на врага си без миг колебание, а после да се изплюе в лицето му, ядосан, че кръвта е оцапала ботушите му. — Лицето му омекна. — А честно казано, и да е момиче, също няма дай навреди да знае да се бие в тези времена. — Морей изгледа безизразното му лице. — Един традиционен фехтовчик като Стивън Арджънт може да обучи благороднически син за офицер, да се бие в дуели и да командва хората на полето. На момчето това ще му трябва. Но искам също така някой, който да учи детето как да се справя с нож в тъмна улица или… с измяна от приятел.
— Вие не сте обвързани с никого тук. — Помълча, за да подбере думите си. — Мъжете в Мондегрийн ще са лоялни към детето, защото то ще е следващият барон Мондегрийн, Искам нещо повече. Ако се закълнете да браните живота му — не само с уменията и с телата си, но и със своята предвидливост — ако се закълнете да убиете всеки, който би дръзнал да навреди на детето, това ще е друго. Разбираш ли?
Кетол не разбираше какво става, но знаеше, че не му харесва нито едното, нито другото: да се подпише за доживотна служба или категорично да откаже на барона. Да не говорим, че не можеше да говори от името на Дърайн и Пайроджил, каквото и да си мислеше Морей.
Можеше да направи само едно: да пошикалкави, докато накара Пайроджил да измисли какво да правят.
— Поласкан съм, милорд.
— Значи приемаш?
— Ще трябва да поговоря с другите, преди да мога да ги обвържа — или дори себе си. От много време сме се споразумели, че ще решаваме заедно въпроси като къде да ходим и какво да правим, а не мога да ги обвържа с обещанието си, нито да го направя без поне честно да съм ги уведомил.
„Това, което всъщност искам да направя, милорд — помисли си, — е да се погрижа на всяка цена изобщо да не изкарам и минутка повече от необходимото близо до извратената политика на Ламът, камо ли да се натапям до носа в нея“.
Но проблемът имаше и друга страна.
Да, цялото това предложение намирисваше на конспирация — не просто между бароните Морей и Верхайен, с пазарлъка Морей да се откаже от шанса си за графството, като Верхайен подкрепи брака му с вдовицата Мондегрийн — но също така намекваше, че нещо странно е ставало между барон Мондегрийн и дамата му, и Кетол предпочиташе да остави на Пайроджил да го разбере, защото дори само от мисълта за това го заболяваше глава.
По-просто беше скроен Кетол.
А и си спомняше един издъхващ човек с добри очи, едва дишащ на смъртното си ложе във вмирисаната си стая. Никога нямаше да може да забрави как смъртникът бе поверил безопасността на жена си в ръцете му. Не беше сигурен дали ще може да отклони молбата, идваща не само от барон Морей, но и от онзи издъхващ човек с добрите очи, който му беше — и това бе такава дреболия, че не му беше много ясно защо означава за него толкова много — предложил чаша чай и го гледаше с доверие.
Доверието — освен от Дърайн и Пайроджил — не беше нещо, с което Кетол бе свикнал повече, отколкото с чувството за вина. Не му беше много ясно как да се оправи с него. Имаше го, там някъде в гърдите, или в гърлото, или може би в свития му стомах. Стоеше си и всеки миг му напомняше за стареца. Колкото и да му се искаше да го няма, не можеше да се престори, че между двамата не беше преминало доверие, както и не можеше насаме да си опразни стомаха от него като несмляна храна.
Морей кимна.
— Утре заран тогава.
Напълни отново чашите и пиха като двама търговци, които току-що са се спазарили.
— Какво ти каза?
Натъртването на първата дума бе единственият знак, че Дърайн е побеснял. Тримата бяха излезли навън, на отъпкания сняг на парадния плац, където можеха да обсъдят нещата насаме, без да се тревожат, че някой ще ги подслуша. Дъхът от ноздрите му ставаше на пара в студения нощен въздух — но изглеждаше все едно, че Дърайн е толкова ядосан, че изведнъж е почнал да изкарва пушек, и ефектът само още повече подчертаваше недоволството му от това, което Кетол току-що беше казал.