— Трябваше да кажеш: „Благодаря ви, милорд, за много щедрото предложение, но не, не и не“, а не да го оставиш да си мисли, че може и да се хванем на предложението, ако цената е добра или приложи натиск. Може да вдигне цената и да приложи натиска, нали? — Пайроджил не беше склонен да приема извинения. — А какво друго направи? Флиртува с баронесата — направи го съвсем явно.
Това беше нечестно, но в момента Пайроджил не беше склонен да е особено честен.
Дърайн сви широките си рамене.
— Не трябваше да стигаме до такава задънена улица. Но пък и едно малко рязване на врата не би трябвало да накара кръвта ти да швирне навън, докато лежиш мъртъв, а я кара! Дребните неща могат да причинят големи щети!
— Само да го обмислим — настоя Кетол. — Обещах само да го обмислим.
— Непрекъснато мисля — увери го Пайроджил, умът му работеше бясно.
— Ами, добре — каза Кетол.
— Той каза, че мисли, не че сериозно го преценява.
Ако Кетол казваше истината за краткия си разговор с барон Мондегрийн, а Пайроджил нямаше основание да се съмнява в това — дори Кетол не можеше да е толкова глупав да го лъже, не и сега — значи тази идея изобщо не идваше от някой от двамата барони, Морей или Мондегрийн.
Зад нея явно стоеше лейди Мондегрийн, а всичко показваше, че тя е ужасно опасна.
Всички пътища водеха към нея — от това, че съпругът й бе придобил преувеличена представа за способностите им като воини, чак до отказа на Морей в кампанията му за графската титла.
Пайроджил нямаше да се изненада, ако се окажеше, че идеята да ги повишат, за да пазят мира в града, е произтекла от нея, а Стивън Арджънт дори не се е усетил, че семената са посети в ума му — може би е бил твърде зает с посяването на семената на бъдещия официално син на Мондегрийн, макар че ако беше манипулирала Началника на мечовете, сигурно го бе направила малко по-ловко, отколкото да му шепне предложения за повишение, докато се съешават.
Не. Това беше погрешно.
Тя беше бременна от доста време — ясно беше от пътуването й до Мондегрийн, за да прекара една последна нощ със съпруга си и да „узакони“ бащинството на детето. Но останалото от идеята удържаше на логика — нямаше причина да вярва, че явно резултатните й флиртувания са престанали при връщането й в Ламът. Напротив — достатъчно основания имаше да вярва в обратното.
Тя, изглежда, искаше някои благонадеждни външни да се грижат за отглеждането на растящото в корема й дете, детето, което явно бе посято в корема й от един от благородниците, с които беше слагала рога на умиращия си мъж, дете, посято там най-вероятно със знанието и благословията на мъжа й.
Което означаваше или че не се доверява на никого около себе си, включително на Морей, въпреки че той най-вероятно беше милото татенце; или пък, въпрос на хитрост, държеше да покрие всички залози.
Или и двете, разбира се.
Това, че бе способна на гадни ходове, не беше изненада за Пайроджил, не че беше имал време да си го помисли досега. В края на краищата тя се беше омъжила за Мондегрийн вместо за Морей, а беше ясно, че е имала избор между двамата.
Дали беше защото е хвърлила око на възможността да стане съпруга на графа на Ламът и затова бе прикачила колата си към звездата на Мондегрийн? Със сигурност трябваше да е забелязала недостъпността на Вандрос заради отдавнашната му обвързаност с Фелина и вероятното му издигане в херцог. Ако искаше да управлява в Ламът, трябваше да е съпруга на мъжа, който щеше да смени младия Вандрос.
Дали беше измислила всичко това и бе преценила, че най-вероятно барон Мондегрийн ще стане граф — преди да се е досетил някой друг?
Или просто бе очаквала да надживее Мондегрийн и бе хвърлила око на две баронства?
Възможно беше просто да е предпочела мъжа, когото е избрала, пред мъжа, когото е отхвърлила. Наречи го симпатия или любов: наречи го както искаш. Това не й беше попречило да манипулира други барони и войници с лекота и дарование, които ужасяваха — а Пайроджил не се смяташе за човек, който лесно се плаши.
Винаги предпочиташе да има високо мнение за противника, въпреки че обикновено беше благоразумно да пази това мнение за себе си. В случая беше длъжен да се възхити на врага, защото врагът явно беше лейди Мондегрийн, а тя бе добра в това, което вършеше, и способна да крои планове, за които са нужни години, докато се осъществят, ловко да приспособява тактиката си, щом нещата на терена се променят — например с неспособността на съпруга й дай направи дете и с изтощителната болест, която най-накрая го беше убила.
Пайроджил беше смятал, че храни голям респект към политическите способности на кралската благородническа класа, но тази жена… Срам, че не се беше родила мъж, иначе той знаеше кой щеше да ръководи в този момент командната среща в град Ябон, ако не и вицекралството в Крондор.