Вероятно беше добра и в някои други неща. Успяла беше да убеди Морей да се споразумее със своя враг, Верхайен, като единствената отплата за Морей щеше да е самата тя и назначаването му за регент на баронство Мондегрийн в замяна на отказа му от претенции за графството.
Това ли й е бил планът през цялото време? Изглеждаше вероятно, макар да нямаше как да се разбере със сигурност.
Морей не изглеждаше да е от типа хора, които ще приемат сигурната малка изгода пред голямата вероятна, а се говореше, че шансът му да е следващият граф на Ламът е над средния. И въпреки това се беше отказал. Пайроджил кимна. „Много добре отиграно, лейди Мондегрийн“. Според думите на Кетол, макар да беше ясно, че Морей се е посветил на мисълта да отгледа детето на лейди Мондегрийн, все едно че е от наскоро починалия й съпруг, беше ясно че Морей мисли, че детето е негово.
Което бе напълно възможно.
Можеше да обвини и Началника на мечовете също, като си помислиш. Стивън Арджънт явно, макар и вероятно неволно, бе насадил в змийския ум на лейди Мондегрийн представата за високата стойност на външните телохранители, с риск да загуби всичко, ако нещо се случи с онзи, когото уж трябваше да защитават: тъй че не бе изненадващо тя да иска такава група телохранители — или точно тези телохранители — за детето си.
Впрочем, можеше също така да обвини и самия себе си, и Дърайн и Кетол, за бързия и резултатен начин, по който бяха защитили барон Морей по време на цуранската засада преди няколко дни — тя всъщност вече започваше да му прилича на древна история. Това явно бе впечатлило лейди Мондегрийн, за която боят бе някаква мъглява работа, докато цураните не й го хвърлиха в скута.
Тъй че Пайроджил можеше да вини и себе си и другарите си. Подсмихна се наум. Ако решеше да се отвлича с обвинявания, можеше да обвини цураните, краля, принца и регента, и самите богове, и вероятно щеше да е по-скоро прав, отколкото не.
Не че обвиненията щяха да свършат нещо.
— Е — каза той накрая, — моят предпазлив, благоразумен, добре обмислен отговор е същият като моя небрежен, рефлективен, инстинктивен отговор: Не. — Поклати глава. — Обичам нещата да са малко по-порядъчни, а тази лейди Мондегрийн ме плаши до смърт.
— Лейди Мондегрийн? — Кетол още не беше загрял.
Пайроджил трябваше да му го обясни бавно, по-късно. С много кратки думи. Една. По. Една.
— Да. Тя. — Дърайн кимаше. — Аха. Много бих я предпочел за приятел вместо за враг, но…
— Да, мамка му. Бих предпочел да вляза в смъртен дуел със Стивън Арджънт пред това. С Началника на мечовете поне имаш шанс да видиш как мечът идва към теб.
Дърайн кимна отново.
— Или да побегнеш от него, без да знаеш дали просто няма да се натъкнеш на друго острие, поставено точно за да ти попречи.
— Да.
Не беше направила нищо в тяхна вреда — освен да ги оплете още по-здраво в местната политика, а политиката беше опасно занимание и не бе по вкуса на Пайроджил.
Да пазиш себе си беше едно. Да изкараш двайсет или повече години в пазенето не просто на някакъв барон по време на малък патрул, а на бебе барон, чак докато навърши пълнолетие, беше съвсем друго. И да знаеш, че си бил избран точно защото нямаш местни връзки, да си разбрал, че ако нещо изобщо сполети бебето, момчето или мъжа, ще е по твоя вина…
Това със сигурност щеше да съсипе глупака, който се съгласи да даде мило и драго за опазването на бебето, момчето, мъжа.
Но Пайроджил не беше такъв глупак и наистина държеше да се наспива добре през следващите двайсет години, и то по-добре от по един час на всеки три.
— Е — каза той, — трябва да решим. Да или не? Решаваме ли, че ни харесва вкусът на ламътската конспирация и искаме още, в добавка с малко повечко интрига? Или правим това, което би направил всеки разумен човек, и бягаме в първия миг, в който можем? А ако това означава да оставим заплатите си, така да бъде.
Дърайн се изсмя.
— Мисля, че позицията ти е ясна. Както и моята.
— Но…
— Млъкни, Кетол. Мой ред е да говоря. — Дърайн поклати глава. — За избора си ще съм ясен: аз напускам. Ако ще е с един от вас или с двамата — чудесно. Кетол, ако искаш да останеш и да поемеш тази служба, желая ти всичко хубаво, сбогуваме се и си делим златото, както си му е редът, преди да си тръгна. Не обичам сложните неща, а колкото повече се забъркваме с тези северняшки благородници, толкова по-сложни стават. Тая работа не е за мен.