— Ерлик ли?
— Стражът. — Том Гарнет се намръщи. — Може и той да го е извършил. Изобщо нямам представа защо би могъл да поиска да убие барона и лейди Мондегрийн, но мога да се закълна, че няма навик да спи на пост. Никой от хората ми не спи на пост — точно затова сложих трима души при килията му и смятам да сляза и лично да ги наблюдавам, за да не го намерим обесен в килията си… със или без нечия помощ.
— Смяташ, че е подведен?
Гарнет сви рамене.
— Всичко е възможно. По-вероятно може да е видял нещо, което не съзнава, че е видял; един разговор с него може да ни доведе до следа кой стои зад това кърваво дело. Можете да пратите някой да ме наблюдава.
— Вярвам ти, Том.
— Е, тогава някой, който да ме пази, както и Ерлик.
— Не можеш да се довериш на хората си?
— До тази сутрин щях да се доверя на всеки от тях, за всичко, с живота си и с нещата, които ценя повече от живота си. — Ръцете на Том Гарнет затрепериха и той сви юмруци, за да ги спре. — Но току-що получих повод да премисля нещата, нали?
Отпусна юмруци и се вгледа в ръцете си, докато предателските пръсти не престанаха да треперят.
— А не можете да сложите някой от бароните да ръководи този разпит. Всеки от тях печели нещо със смъртта на Морей, особено ако подозрението падне върху Верхайен.
Стивън Арджънт кимна.
— В този замък има само трима души, за които знаем, че само ще загубят и нищо няма да спечелят от тези убийства.
— Да. Трима души, които не искат нищо от Ламът, освен да се махнат от Ламът, с парите, които им се дължат — пари, които засега ще останат в хранилището, докато граф Вандрос не се върне — освен ако някой друг не знае заклинанието, което го отваря. Вие знаете ли го?
Стивън Арджънт поклати глава.
— Не. Аз съм войник, не съм чиновник. Поне бях войник, до тази сутрин. Но те разбирам. Все пак е възможно да са приели предложението да пазят детето на барон Мондегрийн. Ако е така, това едва ли ги прави незамесени.
Тази възможност звучеше невероятно, но дамата беше доста убедителна и…
Не. Умът му се беше размътил. Съгласяват се да пазят бебето, после го убиват в утробата — с майката и бащата? След като са могли просто да откажат?
Тъпо, тъпо, тъпо. Единственото му извинение бе, че не разбира нищо от разследвания. Все едно…
Така че Том каза това, което трябваше да е очевидно за Арджънт:
— С цялото ми уважение, ако е така, това ги прави замесени невинно. — Сви рамене. — Едва ли ще приемат предложението и после ще убият барона и дамата му, след като са могли просто да откажат, нали?
— И аз си помислих същото. — Арджънт помълча за миг, прехвърляше възможностите наум. — Старата поговорка: „Имаш ли добър кон, пришпори го още миля“. Нареди да ги повикат.
Том Гарнет се усмихна и стана.
— Вече наредих, сър. Би трябвало да чакат зад вратата. И доколкото познавам Пайроджил, сигурно е наострил уши отвън. — Изпъна се мирно. — Освен ако нямате други заповеди за мен, сър, ще съм в тъмницата да пазя затворника.
— Да, свободен сте, капитане. Кажете им да влязат. И Тит-Онака дано да ни пази всички.
Кетол поклати глава.
Орлово гнездо беше пълно с гневни погледи. Утринното слънце надничаше гневно през прозореца, а Дърайн и Пайроджил гледаха гневно него, макар и само защото чешеше Фантус, вместо да обръща внимание на каквото и да било друго.
Добре, а какво да прави? Стивън Арджънт току-що беше предал случая в техни ръце и беше слязъл да събере останалите барони на импровизиран съвет и да обяви, че е избрал капитаните Кетол, Пайроджил и Дърайн да разследват убийството на барон Морей и лейди Мондегрийн.
Последната заповед на Началника на мечовете беше логична някак, в известен смисъл, но…
Пайроджил го оформи в думи вместо него.
— Има само един проблем около тези последни нареждания — рече той. — Нямам никаква представа как да разбера кой го е извършил.
— Обикновено след битка, ако искам да разбера кой е убил някого, просто питам — каза Дърайн. — Макар да се заклевам, че Макин лъже, че сам се е оправил с оная Буболечка.
— Онази в гората или другата при Сивите кули?
Дърайн повдигна вежда.
— Твърди, че са две? Мислех, че говореше само за онази малка неприятност в Ябонския лес есента.
— Вие двамата, бихте ли могли, много ви моля, да се придържате към темата? — настоя Кетол. — Аз също като вас не знам как да го направим. Мисленето не ми е специалност.
— Очевидно. — Пайроджил се намръщи.
Кетол потисна възражението си. Последният му опит да мисли като че ли се беше получил добре — беше отвлякъл баронските войници в края на краищата и може би дори бе осигурил на лейди Мондегрийн аргументи, които със сигурност й бяха трябвали да накара Верхайен и Морей да се споразумеят. Жалко, че нямаше възможност да я попита.