Кетол се намръщи.
— Не мисля, че там ще има върхове на стрели, а и не мога да разчитам следи по килими.
— Пайроджил разпери ръце.
— Не знам каква податка. Може би оръжието, срязало гърлата им? Може да е оставено там, нали? — Не изглеждаше убеден.
Не изглеждаше много вероятно. Всъщност си беше направо невъзможно.
— И стаите на барон Морей претърси — каза Дърайн.
— Пак питам: за какво?
— Пак казвам: не знам.
— Аз знам — рече Пайроджил. — За нещо — някое листче, да речем, бележка, драсната в някоя книга. Някакво заклинание, което отваря съкровищницата в подземията.
Грижата как да си прибере парите в момент като този едва ли трябваше да отвращава Кетол, но го отврати и отвращението се изписа на лицето му.
Пайроджил само поклати глава.
— Ти май наистина взе да ставаш тукашен, а?
— Мамка му, Пайроджил…
— Е, сигурно и аз съм почнал да ставам тукашен — прекъсна го Пайроджил и на лицето му пробяга крива усмивка, — защото не мислех за заплатата ни, не и в момента. Но точно сега трябва да се тревожим не просто за хората на Морей, които са готови да отмъстят за убития си барон, но и за бандата наемници, някои от които ще се досетят, че няма да си получат парите, докато някой не успее да отвори касата, а не смятам, че Началникът на мечовете ще назначи някой от бароните дори временно за ковчежник, докато не открием кой е убиецът. Дори и да го направи, няма да е много важно, щом ковчежникът не може да отвори вратата.
Дърайн кимна.
— Най-доброто, което може да направи Началникът на мечовете, стига да не се стигне до открита война, е просто да плати на наемниците — както и на редовните, впрочем. Парите обикновено укротяват хората.
— Точно това си мислех. — Пайроджил ги изгледа един по един. — Някой доброволец да измърмори нещо, звучащо като заклинание, докато се опитва да отвори съкровищницата? — Поклати глава и сам отговори на въпроса си: — Няма. — Сви устни. — Макар че като си помисли човек… — Отиде до вратата, отвори я и подвикна: — Намери ми Майло и Макин, сигурно са в „Счупеният зъб“. Кажи им да се явят в Голямата зала, веднага.
— Но… — понечи да възрази стражът, но Пайроджил го скастри:
— Ако възразяваш на заповедите ми, иди да питаш Началника на мечовете. Той ни назначи тримата за това… това… разследване.
В коридора отекнаха отдалечаващи се стъпки. Пайроджил се обърна и се ухили.
— Май започва да ми харесва тая… началническа работа.
Дърайн поклати глава.
— Повече щеше да ми хареса, ако знаех какво правим.
— И на мен — съгласи се Кетол.
Виж, за това и тримата бяха съгласни.
Все пак правилото „ако не знаеш какво да правиш, прави каквото можеш“ си беше разумно, а Кетол беше виждал предостатъчно трупове. Виж, говоренето с хора беше друга работа — какво очакваше Пайроджил: че убиецът ще подскочи и ще каже: „Аз го направих“, само като го погледне кръвнишки?
— Няма да е зле да изглеждаме все едно знаем какво правим.
Дърайн се ухили.
— Това ли правят благородниците и офицерите през цялото време?
— Вероятно. Хайде на работа. — Пайроджил плесна с ръце. — Дърайн в подземията. Кетол в стаята на лейди Мондегрийн. Аз се залавям със събраните благородници и капитани. Срещаме се тук по пладне. — Усмихна се. — Ще наредя на Иривън да ни донесе обяд.
Дърайн заслиза към тъмницата, стъпваше внимателно по изронените каменни стъпала.
Том Гарнет и трима от войниците му стояха пред най-близката килия. На една кука до фенера, окачен на таванската греда срещу нея, висеше огромен месингов ключ. Човек, затворен вътре, можеше да го достигне, стига да имаше достатъчно дълъг прът с кука, но достатъчно дългите пръти с куки по принцип не влизат в стандартното оборудване на килиите.
И четиримата — не, и петимата — се стегнаха в „мирно“, щом ги приближи, но в знак по-скоро на уважение към ранга, не толкова към човека. Изглеждаха му познати, включително Ерлик.
Дърайн поклати глава. Преди една неделя или по-малко, преди цял век или повече, двама от тези четирима бяха хората, които Том Гарнет бе пратил да го заведат при Началника на мечовете, за да го зачислят заедно с Пайроджил и Кетол да пазят барон Морей.
— Отвратен си от мене, а? — каза Том Гарнет, погрешно разчел физиономията му.
— Не, капитане. Отвратен съм, да, но не съм сигурен от кого, освен Ерлик. — Дърайн сви рамене. — Но стига за това. Ще трябва да поговоря с Ерлик, насаме.
— Не може, капитане — рече един от другите и поклати глава. — Наредиха ни да не откъсваме очи от него. Някои мислят, че може да реши да избегне графското правосъдие. Аз също мисля така — да оставим, че заповедите са си заповеди.