„Как би могъл да го направи е интересен въпрос“, помисли Дърайн. Бяха му свалили табарда, панталоните и ботушите. Когато се изправи, беше пуснал тънкото одеяло, с което се беше увил, и сега трепереше под долната риза, стигаща до коленете му.
Какво пък, можеше, да речем, да съдере това одеяло на ивици, да ги оплете на въже, да върже единия край за решетките и другия около врата си, а после да подскочи и да си счупи врата, но Дърайн реши, че би забелязал, ако почне да го прави, тъй че навярно щеше да може да го спре.
Но не каза нищо; само погледна Том Гарнет и той бързо кимна.
— Е, можем да те заключим в килията с него и да се отдръпнем толкова, че да те чуем, ако извикаш. — Обърна се към заговорилия войник. — Капитан Дърайн не е сигурен дали и ние не сме замесени — каза тихо, дори небрежно, все едно че говореше за времето.
— Мамка му — изръмжа един от мъжете и посегна да вземе ключа.
— Обаче нали ще си предадете оръжейния колан и онзи резервен нож, дето си го държите на кръста под туниката?
Това го подразни. Смяташе, че е скрил ножа добре — как така го беше забелязал този? Но откопча колана и го връчи на един от войниците, а после измъкна ножа и го подаде, както му е редът, на първия, след което махна на Ерлик да се отдръпне.
Влезе в килията. Почти очакваше Ерлик да се опита да му скочи — просто за да тръгне разговорът в правилната посока.
Но Ерлик се отдръпна в дъното на килията и се смъкна на широкия рафт, вграден в стената и служещ за нар. След няколко мига двамата бяха заключени, а Том Гарнет и хората му се дръпнаха по коридора, но дали толкова, че да не могат да подслушват, или просто пазеха тишина — Дърайн не искаше и да гадае.
Едва ли беше важно, освен ако и четиримата не бяха замесени в убийството, а макар Дърайн да не беше готов да отхвърли тази възможност, това не му се струваше много вероятно.
Надяваше се.
Разбира се, имаше един простичък начин да се разбере. Ако си лепнеше доволна физиономия, след като приключеше разговора с Ерлик, и те бяха част от някакъв заговор за убийството на барон Морей и лейди Мондегрийн, щяха да го убият още в килията, вместо да го пуснат навън. Ако беше така, някой от тях в този момент сигурно отиваше за арбалет, просто за да не си цапат ръцете.
Тази мисъл го стопли; той се обърна към Ерлик.
— Тъй. Нямам какво да се пазаря с теб, а ти имаш по-малко, тъй че дай да видим дали можем да се разберем. — Пайроджил беше по-добър в спазаряването, но Дърайн много пъти беше гледал как става. — Мога да започна, да речем, като ти счупя два пръста и ти обещая да спра, ако ми кажеш всичко, което знаеш.
Ерлик го погледна и поклати глава.
— Но аз не знам нищо, освен че съм заспал на поста си.
— И никой не те помоли да обърнеш очи в другата посока, докато баронът влиза в стаята на лейди Мондегрийн просто да си каже нещо с нея?
Дърайн не си въобразяваше, че ще е чак толкова лесно, но не вредеше да попита. Все още оставаше открит въпросът защо Ерлик не бе забелязал, че някой излиза от стаята оцапан с кръв, нито пък беше чул отвътре шум от борба — но едно по едно. Ерлик поклати глава.
— Никой не ме е молил за нищо. Барон Морей влезе в стаята, но…
— Но го е правил и преди.
Ерлик кимна.
— Предната нощ също бях на пост в този коридор, както и по-предната. — Сви рамене. — Той просто не ми обръщаше внимание и аз се правех, че не го виждам.
— Кой е в съседната стая?
— До тази на лейди Мондегрийн?
— Не — рече Дърайн. — До принц Ерланд.
Ерлик го погледна сконфузено. Сарказма явно не го схващаше.
— Да, до лейди Мондегрийн.
— Верхайен от по-близката страна — най-близо до мен — между нейния апартамент и този на барон Морей. Визтрия и Лангахан са след нейната стая.
А ако в този замък гъмжеше от тайни проходи между стаите като в замъка на Мондегрийн, значи имаше още трима души, които можеше да са го направили, и ако беше Верхайен и което и да е съчетание от тях, може би този жалък тъпак все пак нямаше вина.
Това можеше да му спаси главата.
Дърайн помълча малко да помисли: можеше да са били… не, трябваше да са били повече от един човек, за да убият барон Морей и лейди Мондегрийн, без някой от тях да успее да нададе вик и да събуди този идиот — или някой друг. Може би някой, който е ужасно бърз с нож…
Проклятие. Слуги. Не беше помислял за слуги, макар че защо…
Можеше да помисли за това по-късно.
— Някой от слугите да е влизал и излизал?
Ерлик поклати глава.
— Не, доколкото видях. Там — не. Ема, дъщерята на иконома, донесе бутилка вино на барон Морей, но беше в неговата квартира, и донесе поднос с храна в стаята на барон Фолсон, малко преди да донесе моята вечеря, и още един на Визтрия малко преди часовникът да удари два, това помня, но…