Чаят беше превъзходен — силен и ароматен, за разлика от слабия китайски чай на госпожа Келси, който за мен представляваше истинско изпитание.
На масата имаше още печено, конфитюр, чиния с банички и торта. Господин Емът беше много внимателен. Този тих човек не пропускаше да се погрижи за чинията ми всеки път, когато забележеше, че е празна.
Не след дълго в стаята нахлу и Колман и седна от другата страна на госпожица Джонсън. Беше съвсем ясно, че поне неговите нерви са наред. Не спираше да говори.
Госпожа Лайднър въздъхна веднъж и хвърли отегчен поглед към него, но без никакъв ефект. Това, че госпожа Меркадо, към която Колман насочваше словесния си поток, беше прекалено заета с оглеждането на моя милост и само от време на време отговаряше на въпросите му, ни най-малко не го притесняваше.
Към края на закуската доктор Лайднър и господин Меркадо се върнаха от разкопките.
Доктор Лайднър ме приветства с добре дошла. Забелязах, че погледът му се плъзна неспокойно към съпругата му и като че ли въздъхна облекчено от това, което видя. Той седна на другия край на масата, а господин Меркадо се настани на свободното място до госпожа Лайднър. Той бе висок и слаб човек, с меланхоличен вид, с нездрав цвят на лицето и с чудата, безформена брада. Беше доста по-възрастен от жена си. Неговото идване ме отърва от безочливото любопитство на съпругата му, която сега прехвърли цялото си внимание върху него, заглеждайки го с някакво припряно нетърпение, което ми се стори доста странно. А той започна да разбърква чая си със замечтан вид, без да каже нито дума. Парчето торта остана недокоснато в чинията му.
Оставаше още едно незаето място. Скоро обаче вратата се отвори и влезе мъж.
Щом очите ми се спряха върху Ричард Кари, за мен нямаше съмнение, че виждам един от най-хубавите мъже от много време насам. И все пак се питах дали наистина е така. Да твърдиш, че един мъж е хубав и да казваш в същото време, че главата му прилича на череп, е просто невероятно противоречие, но все пак си беше точно така. Можеше да се каже, че кожата на главата му беше прекомерно опъната по костите му — но пък тези кости бяха много хубави. Контурите на челюстта, на слепоочията и на челото бяха очертани така фино, че напомняха на бронзова статуя. Върху това слабо и мургаво лице блестяха двете най-яркосини очи, които бях виждала. Този човек бе висок над метър и осемдесет, а на възраст вероятно наближаваше четирийсетте.
— Госпожице Ледърън, представям ви господин Кари, нашия архитект — каза доктор Лайднър.
Новодошлият промълви няколко думи с тих и приятен глас и седна отстрани на госпожа Меркадо.
Госпожа Лайднър се обади:
— Боя се, че чаят е поизстинал, господин Кари.
— Не се безпокойте, госпожо Лайднър. Вината е моя, защото закъснях. Исках на всяка цена да приключа с онези стени.
— Малко конфитюр, господин Кари? — попита госпожа Меркадо.
Райтер му побутна чинията с печеното.
Тогава се сетих за забележката на майор Пениман: „Най-добре мога да го обясня, като ви кажа, че те си подаваха маслото един на друг с необикновена вежливост.“
Да, наистина имаше нещо странно в това…
Някаква прекалена официалност…
Човек би казал, че около масата бяха насядали непознати хора — поне някои от тях — които се познават много години.
Шеста глава
Първа вечер
След чая госпожа Лайднър ме отведе в стаята ми.
Смятам, че няма да е зле тук да направя кратко описание на самите помещения. Впрочем в тяхното разположение нямаше нищо особено, както може да се убеди всеки, който погледне приложения план.
От всяка страна на верандата се отваряше по една врата. Вратата отдясно водеше към трапезарията, където бяхме пили чай, а другата врата отсреща извеждаше също в подобна стая (аз я наричах всекидневна), която ни служеше едновременно за салон и за работна зала. Там се правеха чертежи от по-общ характер, лепяха се и се сглобяваха парчетата от по-деликатните и чупливи керамични съдове. От тази всекидневна се минаваше в залата с находките, където върху лавици, в сандъци или върху чинове и маси бяха насъбрани всички предмети, намерени в разкопките. Тази стая нямаше друг изход, освен през всекидневната.
Стаята, съседна на тази с находките, но в която се влизаше през една врата откъм двора, бе спалнята на госпожа Лайднър. Подобно на всички стаи, разположени от южната страна, тя имаше два прозореца с решетки, които гледаха към полето. До стаята на госпожа Лайднър, в източната страна на постройката, се намираше стаята на съпруга й, която нямаше пряка връзка с тази на жена му. Непосредствено до неговата стая се намираше тази, която бе отредена за мен. Следваше стаята на госпожица Джонсън, а след нейната беше тази на семейство Меркадо. Зад тях се намираха две помещения, които имаха претенцията да се наричат бани.