— Разчитам на вас да ми поверите всички грижи по поддържането на тази къща. Не бива да ме оставяте да безделнича.
Госпожа Лайднър ме възнагради с усмивка.
— Благодаря ви, сестра.
После приседна на леглото и за моя голяма изненада започна да ми задава най-различни въпроси. Повтарям за моя голяма изненада, тъй като в момента, в който я видях, аз повярвах, че тя е наистина голяма дама. А пък една истинска дама не би трябвало да разпитва хората за личните им дела. Обаче госпожа Лайднър гореше от желание да узнае всичко за моя милост: къде съм учила и кога, причината, която ме бе довела в Ориента, как се бе случило, че доктор Райли ме бе препоръчал на съпруга й, попита ме дори дали съм живяла в Америка и имам ли там роднини. Тя ми зададе още два-три други въпроса, които ми се сториха безсмислени, ала по-късно разбрах голямата им важност.
Внезапно госпожа Лайднър промени държанието си и на лицето й се разля блажена усмивка. С нежен глас ме увери, че се чувства много щастлива от моето идване и е убедена, че ще й донеса неизмеримо облекчение.
Стана и добави:
— Ще се качите ли на терасата, за да се полюбувате на залеза? Тази гледка обикновено е прекрасна в този час на деня.
Приех на драго сърце.
След като излязохме от моята стая, тя ме попита:
— Имаше ли много хора във влака от Багдад? Някакви мъже?
Отговорих й, че не съм забелязала нещо особено, с изключение на двама французи, които бях видяла вечерта във вагон-ресторанта, и трима мъже, които, доколкото долових от разговора им, се занимаваха с някакъв петролопровод.
Тя поклати глава и лека въздишка на облекчение се отрони от устните й.
Качих се на терасата.
Там вече беше госпожа Меркадо, седнала върху парапета, а също и доктор Лайднър, наведен над няколко редици от камъни и парчета от керамични съдове. Между предметите имаше големи камъни, които той нарече ръчни мелници, прътове, секири и други инструменти от камък, парчета от вази, украсени с най-причудливи рисунки, каквито никога не бях виждала.
— Елате насам! — провикна се госпожа Меркадо. — Не е ли твърде, твърде прекрасно?
Залезът наистина представляваше рядко красива гледка. В далечината Хасание, зад който потъваше слънцето, изглеждаше невероятно, а Тигър, носеща се между широките си брегове, приличаше на приказна река.
— Каква чудесна гледка, нали, Ерик? — възкликна госпожа Лайднър.
Докторът вдигна разсеян поглед, после промълви с безразличен тон: „Да, чудесно, чудесно“ и отново се зае с подреждането на предметите.
Съпругата му се усмихна и каза:
— Археолозите не се интересуват от нищо друго, освен от това, което се намира под краката им. За тях небето не съществува.
Младата Меркадо се изкикоти:
— Ах, те са странен народ! И вие скоро ще го разберете, сестра. — След малка пауза тя добави: — Всички много се радваме на вашето идване тук. Състоянието на нашата мила госпожа Лайднър ни създаваше толкова тревоги, нали, Луиз?
— Нима? — отвърна тя с подчертано хладен тон.
— О, да! Тя наистина беше много зле, сестра. Какви ли не тревоги сме преживели. Знаете, когато някой каже: „А! Това са само нерви!“, тогава пък аз винаги си мисля, че няма нищо по-лошо? Ами нервите са центърът и същината на нашия организъм, нали така, сестра?
„Ама че хитруша!“ — помислих си аз.
Госпожа Лайднър сухо изрече:
— Занапред няма да се занимавате повече с моето здраве, Мери. Сестра Ледърън ще има тази грижа.
— Разбира се! — бодро заявих аз.
— Убедена съм, че в скоро време ще видим промяна — рече госпожа Меркадо. — Всички бяхме единодушни в мнението си, че тя трябва да се посъветва с лекар или да направи нещо. Нервите й бяха просто на скъсване, нали, скъпа Луиз?
— До такава степен, че явно съм започнала да късам вашите нерви — отвърна тя. — Не е ли по-добре да сменим темата с нещо по-интересно от моите страдания?
В този момент разбрах, че госпожа Лайднър е от жените, които умеят да си създават врагове. Хладната арогантност на гласа й (не че я упреквах за това) накара иначе бледите страни на госпожа Меркадо да пламнат. Тя смотолеви нещо, но госпожа Лайднър вече беше отишла до съпруга си в другия край на терасата. Без съмнение той не бе я чул да се приближава, защото когато тя положи ръка на рамото му, той трепна и вдигна въпросителен поглед към нея. В очите му се четяха привързаност и тревога. Госпожа Лайднър леко му кимна с глава, а после го хвана под ръка, поведе го към стълбата и двамата слязоха долу заедно.