Приех с удоволствие и тя ме заведе в една стая, осветена от лампа, ала там нямаше никого. Показа ми някакви апарати и някои медни украшения, които се обработваха, а също така и няколко кости, покрити с пласт восък.
— Къде може да е Джоузеф? — почуди се госпожа Меркадо.
Тя хвърли поглед в чертожното ателие, където Кари работеше върху нещо. Той почти не повдигна очи при нашето влизане и бях смаяна от изморения му вид. Още на секундата си помислих: „Този човек е на края на силите си. Няма да издържи дълго.“ Тогава си спомних, че и още един човек бе забелязал тази негова напрегнатост.
На излизане извърнах глава да го погледна още веднъж. Наведен над чертежа и със стиснати устни, той по странен начин напомняше „глава на мъртвец“ — толкова силно изпъкваха костите на лицето му. Може и просто да си въобразявах, ала той много ми напомни на някогашен рицар, тръгнал на война със съзнанието, че ще загине на бойното поле.
Отново почувствах онази притегателна сила, която се излъчваше от него.
Открихме господин Меркадо в общата зала, където той обясняваше някакъв нов процес на госпожа Лайднър. Самата тя седеше на дървен стол и бродираше цветя върху коприна. Още веднъж бях поразена от нейната крехкост и ефирност. Човек би я оприличил повече на фея, отколкото на същество от плът и кръв.
Госпожа Меркадо извика пронизително:
— Ах, ето къде си бил, Джоузеф! Мислех, че си в лабораторията.
Той подскочи объркано, сякаш влизането на жена му бе нарушило хармонията, и започна да заеква:
— Аз… трябва да тръгвам. Тъкмо съм по средата на… по средата на…
Той не довърши и се отправи към вратата.
Госпожа Лайднър му каза с нежния си глас:
— Друг път ще ми разкажете края. Беше много интересно.
Тя ни изгледа с любезна усмивка, но сякаш не беше тук, а се намираше много далеч, после отново се залови за бродерията си.
След малко се обърна към мен:
— Тук имаме доста книги, сестро. Изберете си една и седнете.
Отидох до лавицата. Госпожа Меркадо се позавъртя още около минута, после се обърна рязко и излезе. Когато минаваше покрай мен, забелязах изражението на лицето й, който никак не ми хареса. Явно беше ядосана.
Съвсем несъзнателно си спомних някои неща, които госпожа Келси бе споменала за госпожа Лайднър. Не ми се искаше да са верни, тъй като Луиз ми беше симпатична, но все пак започнах да се питам дали в тях не се съдържаше частица истина.
Очевидно не можеше да се вини самата госпожа Лайднър, но фактът си беше факт — грозноватата госпожица Джонсън и тази проклетница Меркадо изобщо не можеха да се мерят с нея по хубост и привлекателност. Мъжете са си мъже — това ние, медицинските сестри, го узнавахме твърде рано. Меркадо не беше никакъв донжуан и едва ли госпожа Лайднър му обръщаше някакво внимание, ала жена му се дразнеше от това. Ако не се лъжех, тя толкова много се дразнеше, че не би се поколебала да стори зло на другата жена.
Наблюдавах как госпожа Лайднър си седи на стола и бродира своите красиви цветя, така откъсната от действителността, така далеч оттук. Прииска ми се да я предупредя. Може би тя нямаше понятие колко глупави, безразсъдни и жестоки могат да бъдат ревността и омразата и колко малко е нужно, за да се разпалят. После си казах: „Ейми Ледърън, ти си глупачка! Тази жена не е вчерашна. Тя наближава четирийсетте и сигурно има достатъчно опит в живота.“
В дъното на душата си обаче мислех, че това не е така.
Госпожа Лайднър изглеждаше толкова непорочна.
Как ли беше протекъл животът й до ден-днешен? Знаех, че се е омъжила за доктор Лайднър преди две години, а според госпожа Меркадо първият й мъж е умрял преди петнайсет години.
Седнах близо до нея с книга в ръце. След известно време отидох да се измия за вечеря. Храната беше превъзходна — отлично приготвено къри. За моя голяма радост, тъй като бях много уморена, всички си легнаха рано.
Доктор Лайднър ме придружи до стаята и ме попита дали не ми липсва нещо.
Стисна топло ръката ми и каза любезно:
— Вие й допаднахте много, сестра. Веднага й се понравихте и това много ме радва. Чувствам, че от днес нататък всичко ще бъде наред.
В неговия ентусиазъм имаше нещо младежко.
Аз също чувствах, че госпожа Лайднър изпитва симпатия към мен, и това ме радваше.
Обаче не споделях оптимизма на съпруга й. Някак си усещах, че той самият едва ли знаеше всичко.
Имаше нещо — нещо, което не можех да определя, но което усещах във въздуха.