Леглото ми беше удобно, но въпреки това не спах добре. През цялата нощ ме измъчваха кошмари.
Стиховете от една поема на Кийтс, които трябваше да уча наизуст като малка, се въртяха непрекъснато в главата ми. Все ги обърквах и това не ми даваше мира. Мразех тази поема — сигурно защото някога се бе наложило да я науча насила. Обаче при събуждането си за пръв път открих в нея известна прелест:
„Ах, какво тревожи те, самотни рицарю и (как беше по-нататък?) защо се скиташ блед…“ Представих си бледото лице на рицаря, което носеше чертите на господин Кари — мрачно лице с бронзов тен. То ми напомни на онези млади хора, които бях видяла като момиче през войната… Стана ми мъчно за него. После се унесох отново и Красивата безпощадна дама ми се яви с чертите на госпожа Лайднър — беше се облегнала на един кон и държеше бродерия с цветя. След това конят се препъна и по земята се посипаха кости, покрити с восък. Събудих се цялата настръхнала и още веднъж си казах, че никога повече не бива да ям къри на вечеря!
Седма глава
Човекът от прозореца
Може би ще бъде по-добре да стане ясно от самото начало, че в моя разказ няма да има никакъв местен колорит. Нямам понятие от археология и признавам, че съм напълно равнодушна към тази наука. Не разбирам защо трябва да се ровят места, в които хора са погребани от стотици, че и хиляди години. Господин Кари казваше, че нямам никакъв археологически усет, и беше напълно прав.
Още първата сутрин след пристигането ми той ми предложи да ме заведе до двореца, чиито планове, както се изрази, чертаел. Изобщо не ми стана ясно как може да се чертае план на нещо, което отдавна вече го няма? Приех предложението му и да си призная, изпитвах известно любопитство. Дворецът май беше на три хиляди години. Що за палати можеха да съществуват през онези далечни времена? Щеше ли да прилича на фотографиите от гроба на Тутанкамон? Не знам дали някой ще ми повярва, но там нямаше нищо за гледане. Само пръст! Стени от пръст на височина около шейсет сантиметра — и това беше целият дворец. Господин Кари ме разведе тук-там, като ми разказваше постоянно — тук бил големият двор, там били царските покои и вторият етаж и разни други стаи, които гледали към централния двор. А пък аз си казах: „Откъде може той да знае всичко това?“ Но от учтивост не му зададох този въпрос. Само какво разочарование изпитах! Всички тези разкопки за мен бяха само купчина пръст — нямаше мрамор или злато, изобщо нищо красиво. От къщата на леля ми в Крикълуд щеше да излезе къде-къде по-хубава руина! И като си помисли човек, че тези древни асирийци или как им казваха там са се кичили с титли на царе! След като господин Кари ми показа своите древни „дворци“, той ме повери на отец Лавини, който ми показа останалата част от могилата. Малко се страхувах от този отец Лавини — монах, чужденец и отгоре на всичко говореше с гробовен глас. Той обаче се оказа много любезен и внимателен човек, само дето не разбирах много от неговите обяснения. Даже си помислих, че и на него нещата не са му чак толкова ясни.
По-късно госпожа Лайднър ми разкри причината — отец Лавини се интересувал единствено от „писмените документи“, както ги нарече тя. Тези хора пишели всичко върху глина, като са си служели с разни чудати езически знаци, ала явно са им вършели добра работа. Имаше дори плочки на ученици — от едната им страна бе урокът на учителя, а от другата — упражнението на ученика. Тези глинени плочки доста ме заинтригуваха — изглеждаха толкова човешки, ако разбирате какво имам предвид.
Отец Лавини ме разведе из разкопките и ми показа местата на храмовете, на дворците, на жилищата и дори останките от една древна гробница. Той говореше малко несвързано, като често скачаше от една тема на друга.
— Странно е, че сте дошли тук, сестра. Нима госпожа Лайднър наистина е болна? — ме попита той.
— Болна не е точната дума — отвърнах аз предпазливо.
— Особена жена. Бих казал — опасна.
— Какво искате да кажете с „опасна“? — попитах аз. — В какъв смисъл?
Той поклати замислено глава.
— Жестока жена — отвърна. — Да, струва ми се, че може да бъде напълно безсърдечна.
— Моля да ме извините — казах аз, — но според мен говорите пълни глупости.
Отецът поклати глава.
— Вие не познавате жените така, както ги познавам аз.
Що за приказки пък сега от устата на един монах! Възможно е да е научил много тайни по време на изповед, ала не бях сигурна дали монаси имат право да изповядват, или го правят само свещениците. А отец Лавини с дългото си расо, което метеше праха, и с броеницата си ми приличаше на монах.