— Да, тази жена може да бъде безмилостна — замислено изрече той. — Убеден съм в това. И все пак въпреки своето кораво като скала сърце тя се страхува. Но от какво всъщност се страхува?
„Ами нали това искаме да разберем всички“ — помислих си аз.
Но ако останалите не знаеха нищо, поне съпругът й би трябвало да бъде наясно по този въпрос.
Внезапно отецът впи тъмните си очи в моите.
— Как намирате положението тук? Не ви ли се струва странно? Или пък всичко е съвсем в реда на нещата?
— Не е съвсем наред — отвърнах аз. — Като че ли хората са настанени удобно, но имам усещането, че не всички се чувстват много добре.
— Аз самият съм неспокоен — каза той и изведнъж пролича чуждестранният му акцент. — Имам предчувствието, че се подготвя нещо. Самият доктор Лайднър вече не е същият — като че ли живее в постоянна тревога.
— За здравето на жена си ли?
— Може би. Но това не е всичко. Някакво безпокойство се носи из въздуха.
Той имаше право — безпокойство цареше навсякъде. Тук нашият разговор свърши, тъй като доктор Лайднър идваше към нас. Той ми показа детски гроб, открит наскоро. Беше тъжна гледка — дребнички кости, едно-две гърненца и някакви топчици, които по думите му били части от гердан.
А от гледката на работниците ме напуши смях. Никога не бях виждала такова ято плашила — всички облечени в дрипави кафтани, а главите им бяха така увити, сякаш до един страдаха от зъбобол. Докато отиваха и се връщаха с кошниците пръст на главите си, те пееха — ако това изобщо може да се нарече пеене — някакъв проточен напев, който нямаше край. Всички те имаха страшни очи — покрити с гной, а един-двама от тях изглеждаха полуслепи. Тъкмо си мислех колко са нещастни, когато доктор Лайднър ми каза:
— Чудесно изглеждат, нали?
Странна работа! Това наистина бе пример как двама души виждат едно и също нещо по различен начин.
След малко доктор Лайднър заяви, че се връща, за да изпие чаша чай преди обяда. Поехме заедно по обратния път и тогава той ми разказа много неща. Неговите обяснения ми помогнаха да видя всичко в съвсем друга светлина — просто успях да видя това, за което разказваше. Добих ясна представа за улиците и къщите от онова време, показа ми и фурни за хляб, като поясни, че и днес арабите използват подобни фурни.
Когато се върнахме в къщата, заварихме госпожа Лайднър, станала от леглото. Днес изглеждаше по-добре — лицето й бе отпочинало и свежо. Чаят бе сервиран веднага и доктор Лайднър разказа на жена си какви открития е направил на разкопките тази сутрин. След това ни остави и се върна на разкопките, а госпожа Лайднър ме покани да отидем и разгледаме някои от последните находки. Нямаше как да откажа и тя ме заведе в залата, където се съхраняваха те. Помещението бе претъпкано с най-разнообразни предмети, най-вече с изпотрошени гърнета — поне на мен така ми се стори — или с възстановени и залепени. Ако питаха мен, това можеше спокойно да се изхвърли на бунището.
— Боже мой! Боже мой! — възкликнах аз. — Жалко, че всички са изпотрошени, нали? Струва ли си да ги държите тук?
Госпожа Лайднър забеляза с лека усмивка:
— Никога не го казвайте пред Ерик! Ако нещо го интересува на този свят, това са грънците — някои от тези съдове тук датират отпреди седем хиляди години.
Тя ми обясни, че част от тях били намерени в доста дълбок срез в могилата, някъде към основата й, и как още тогава хората са залепвали с асфалт счупените грънци — неоспоримо доказателство, че и тогавашните хора са държали на вещите си така, както и хората от наше време.
— А сега — добави тя — ще видите нещо много любопитно.
Свали кутия от етажерката и ми показа чудесен златен кинжал, чиято дръжка беше инкрустирана с тъмносини камъни.
Почти извиках от възхищение.
Госпожа Лайднър се засмя.
— Всички хора обичат златото, но не и моят мъж.
— И защо е така?
— Най-напред затова, че е много скъпо. На работниците, които са го открили, трябва да плаща теглото на предмета в злато.
— Боже господи! Но защо?
— Такъв е обичаят. Начин за предотвратяване на кражбите. Ако го откраднат, няма да е заради археологическата му ценност, а заради самото злато, което ще претопят. А така запазваме предмета, запазваме и тяхната честност.