Тя взе един поднос и ми показа златна чаша, на която бяха гравирани глави на овни. Отново възкликнах възхитено.
— Нали е много хубава? Тези неща са намерени в гроба на един принц. Открихме и други гробове на знатни хора, но те вече бяха ограбени. Тази чаша представлява най-ценната ни находка. От ранната акадска епоха. Уникат.
Внезапно госпожа Лайднър сбърчи чело и приближи чашата до очите си, след което я потърка деликатно с нокти.
— Чудна работа! Петно от восък. Някой трябва да е влизал тук със свещ.
Тя отстрани петното и постави чашата на мястото й.
След това ми показа странни теракотени фигури, повечето от които бяха направо неприлични. Колко извратени са били хората от онези времена!
Когато се върнахме на верандата, заварихме там госпожа Меркадо, която седеше и си лакираше ноктите. Беше разперила пръсти пред очите си и им се любуваше. Ако питате мен, едва ли може да се намери нещо по-отвратително от този червен лак!
Госпожа Лайднър бе взела със себе си късчетата на деликатна чинийка и се зае да ги залепи. Наблюдавах я известно време и после й предложих да й помогна.
— С удоволствие. Има толкова много.
Тя отиде, донесе цял куп парчета и двете се заловихме за работа. Скоро схванах какво трябва да се прави и тя ме поздрави за моята сръчност. Една медицинска сестра преди всичко трябва да притежава бързи и ловки пръсти.
— Всеки в тази къща се е захванал с нещо! — възкликна госпожа Меркадо. — А това ме изпълва с ужасна леност. О, аз съм една мързелана!
— Всеки е свободен да прави каквото си иска — отбеляза госпожа Лайднър с равнодушен глас.
Обядвахме към дванайсет часа. След това доктор Лайднър и господин Меркадо почистиха няколко глинени съда с разтвор от хлорна киселина. Единият съд се оказа с прекрасен тъмновиолетов цвят, а върху другия се появи рисунка, представляваща рога на бик. Беше като някакви магия. Засъхналата пръст, която никакво миене не можеше да отстрани, сякаш кипваше и се изпаряваше.
Кари и Колман се върнаха на разкопките, а Райтер се отправи към фотографското ателие.
— Какво смяташ да правиш, Луиз? — запита жена си доктор Лайднър. — Сигурно ще отидеш да си починеш малко?
Разбрах, че госпожа Лайднър има навика да си поляга следобед.
— Да, ще поспя около час. После може да се поразходя.
— Добре. Госпожица Ледърън ще може да те придружи, нали?
— Разбира се — побързах да кажа аз.
— Не, не — възрази съпругата му. — Предпочитам да изляза самичка. Не е необходимо госпожица Ледърън да се чувства длъжна да върви постоянно след мен.
— О, но аз нямам нищо против — заявих.
— Честно казано, предпочитам да изляза сама — настоя моята пациентка с нетърпящ възражение тон. — От време на време ми е нужно да оставам сама. Даже ми е необходимо.
Не настоявах повече, разбира се. Когато обаче тръгнах към стаята си, за да си почина малко, си помислих, че е много странно госпожа Лайднър, с нейната страхова невроза, да иска да се разхожда съвсем сама.
Когато към три и половина напуснах стаята си, забелязах едно момче в средата на двора да мие пръстени съдове в меден леген, а господин Емът ги сортираше.
Приближих се до тях и в този момент госпожа Лайднър влезе през сводестата врата. Изглеждаше по-бодра от когато и да било. Очите й блестяха. Тя беше напълно освежена и почти весела.
Доктор Лайднър излезе от лабораторията си и отиде при нея, за да й покаже голям поднос, украсен с бикови рога.
— Праисторическите пластове съдържат невиждани богатства — каза той. — Досега се радваме на голям късмет. Гробницата, която открихме още в самото начало на разкопките, бе щастливо предзнаменование. Единственият, който може да бъде недоволен, е отец Лавини. Досега не сме открили почти никакви плочки с писмо.
— Не ми се вижда да е постигнал нещо особено дори и с малкото, на които попаднахме досега — сухо отбеляза госпожа Лайднър. — Може да притежава големи познания по асирийската писменост, но по мое мнение е забележителен ленивец. Проспива всичките си следобеди.
— Липсва ни Бърд — въздъхна доктор Лайднър. — Отец Лавини ми изглежда малко особен, макар да не претендирам за компетентност по този въпрос. Във всеки случай един-два от неговите преводи ме изненадват, за да не кажа нещо по-силно. Например много ми е трудно да повярвам в точността на текста, гравиран на онази тухла. Все пак той трябва да знае това по-добре от мене.