След чая госпожа Лайднър ме покани да се поразходим до реката. Може би се опасяваше, че отказът й да я придружа ме е засегнал.
Но за да й покажа, че не съм докачлива, веднага се съгласих.
Вечерта бе прекрасна. Минахме покрай ниви с ечемик, през разцъфнали овощни градини и накрая стигнахме до реката Тигър. Непосредствено вляво беше Тел, където копаеха работниците и пееха своята монотонна песен. Малко по-далеч от дясната ни страна се издигаше грамадно водно колело, което се въртеше с оглушително скърцане. В началото то ме дразнеше, ала не след дълго свикнах с него и дори скоро констатирах, че то упражнява над мен успокоително въздействие. Оттатък водното колело беше селото, където живееха по-голямата част от нашите копачи.
Госпожа Лайднър ме попита:
— Красиво е, нали?
— Да, толкова е тихо — казах аз. — Човек се чувства така далеч от всичко.
— Така далеч от всичко… — повтори тя — Да. Действително поне тук човек трябва да се чувства в пълна безопасност.
Хвърлих към нея бърз поглед, но ми се стори, че тези думи са предназначени повече за нея самата, макар, струва ми се, да не е подозирала колко пророчески са те.
Тръгнахме бавно по обратния път. Изведнъж госпожа Лайднър ме стисна за ръката с такава сила, че почти щях да извикам от болка.
— Кой е онзи там, сестра? И какво прави?
Някакъв човек стоеше на мястото, където пътеката завиваше към къщата. Облечен по европейски, той се бе повдигнал на пръсти и се опитваше да надникне в един от прозорците.
Докато го наблюдавахме, той се огледа наоколо, забеляза ни и веднага тръгна по пътеката към нас. Пръстите на госпожа Лайднър отново се впиха в ръката ми.
— Сестра — промълви тя, — сестра!
— Успокойте се, скъпа, няма нищо — казах й.
Човекът продължи пътя си и мина покрай нас. Той бе иракчанин и щом го видя отблизо, госпожа Лайднър пусна ръката ми с въздишка на облекчение.
— Ах, той бил иракчанин! — рече.
Продължихме пътя си. Като наближихме, хвърлих поглед към прозорците. Те не само бяха с решетки, но се намираха и твърде високо, за да може някой да надникне в тях. В действителност нивото на земята на това място беше по-ниско, отколкото навътре в двора.
— Този човек гледаше просто от любопитство — казах аз.
Госпожа Лайднър кимна.
— Така е. Само за миг ми се стори, че… — Тя не довърши.
Помислих си: „Но какво ти се е сторило? Това искам да узная — какво ти се е сторило?“
Сега поне знаех едно нещо със сигурност — жената не се страхуваше от призраци, а от жив човек.
Осма глава
Нощна тревога
Никак не е лесно да реша за какво да разкажа от първата ми седмица в Тел Яримджа.
Когато се връщам в спомените си назад, виждам много подробности, които тогава ми бяха убягнали.
Но за да бъде по-точен моят разказ, смятам, че трябва да се опитам да пресъздам гледната си точка от онези дни — тогава бях в плен на някакво объркано и неспокойно усещане за нещо нередно.
Един факт беше сигурен — това странно напрежение, с което живеехме, не беше плод на нашето въображение — то беше безспорна действителност. Дори дебелокожият Бил Колман го беше почувствал. Веднъж го чух да казва:
— Това място започва да ми лази по нервите. Защо винаги всички са толкова намусени?
Говореше на Дейвид Емът, другия помощник. Младият Емът ми стана доста симпатичен. Сдържаният му характер не означаваше, че е недружелюбен. В него имаше нещо, което ми изглеждаше стабилно и успокояващо в една ситуация, в която човек не знаеше какво мислят или чувстват другите.
— Да — отговори той на господин Колман. — Миналата година не беше така.
— Не мога да схвана какво точно става тук — каза Колман с печален тон.
Вместо отговор Емът само вдигна рамене.
Имах доста поучителен разговор с госпожица Джонсън. Тя ми беше много симпатична — една способна, практична и интелигентна жена. Беше съвсем очевидно, че тя смята доктор Лайднър за герой.
Разправи ми за живота на този човек още от младите му години. Знаеше всички места, където той бе правил разкопки, и какво е открил там. Почти бях готова да се закълна, че тя може да цитира цели пасажи от лекциите, които бе изнасял. Според нея той бил най-добрият археолог-практик на нашето време.
— А пък е толкова скромен, така чужд е на светските съблазни! Той не знае какво значи да се възгордееш. Само един велик човек може да се държи така скромно.