— Така си е — казах аз. — Големите хора нямат нужда да си придават важности.
— А има и толкова весел характер! Просто не мога да ви опиша как забавно сме си живели преди — той, Ричард Кари и аз. Бяхме такава весела група. Ричард Кари вече бе работил с него в Палестина. Приятели са от десетина години. Аз пък познавам доктор Лайднър от седем години.
— Какъв хубав човек е този господин Кари! — възкликнах аз.
— Да, предполагам — отвърна тя с рязък глас.
— Обаче е малко затворен, не мислите ли?
— Не беше такъв преди — отговори госпожица Джонсън. — Стана такъв откакто…
Тя млъкна внезапно.
— Откакто какво? — попитах аз.
— Няма нищо — изрече и помръдна рамене с характерен жест. — Много неща днес са се променили.
Аз замълчах с надеждата, че тя ще продължи. И тя го направи, като придружаваше думите си с лек смях, сякаш за да смекчи значението им:
— Знаете ли, аз съм с много старомодни разбирания. Понякога си мисля, че когато жената на един археолог не се интересува от работата на съпруга си, ще е по-добре да не го придружава по експедиции. Това често води до неприятности.
— Госпожа Меркадо… — подех аз.
— О, тя ли! — Госпожица Джонсън махна с ръка. — В действителност имах предвид госпожа Лайднър. Тя е очарователна жена и нищо чудно, че докторът, както казват днес, е „хлътнал по нея“. Обаче тук тя не е на мястото си. Тя… присъствието й тук създава проблеми.
Значи и госпожица Джонсън, както и госпожа Келси, винеше съпругата на доктор Лайднър за напрегнатата атмосфера. Но къде тогава беше мястото на страховете, които изпитваше госпожа Лайднър?
— Тази ситуация го разстройва — продължи госпожица Джонсън. — Аз… хм… аз съм като старо куче — вярно и ревниво. Мъчно ми е, като го гледам така изморен и угрижен. Би трябвало да мисли единствено за работата си, а не да се разсейва от глупавите страхове на жена си! Щом толкова много се изнервя от пребиваването си в тази далечна страна, защо тогава не си стои в Америка? Не мога да понасям хората, които, щом отидат някъде, започват да въздишат и да се оплакват!
После, опасявайки се, че е казала твърде много, тя се опита да смекчи тона си:
— Естествено, аз много й се възхищавам. Тя е хубава жена и когато пожелае, може да е много приятна.
Тук престанахме да говорим на тази тема. Помислих си, че това е вечната история — щом има жени на едно място, има и ревност. Явно госпожица Джонсън, не изпитваше симпатии към жената на своя началник (което може би беше в реда на нещата), а ако не се лъжа, госпожа Меркадо пък направо я мразеше. Още една личност не умираше от любов към госпожа Лайднър — Шийла Райли. Тя дойде при разкопките на няколко пъти — веднъж с автомобил и два пъти на кон. Придружаваше я млад мъж. Имах смътното подозрение, че изпитва някакви чувства към Емът — мълчаливия млад американец. Когато се случеше той да дежури на разкопките, Шийла оставаше да разговаря с него. Струва ми се, че той също изпитваше симпатия към нея. Веднъж, по време на обеда, госпожа Лайднър направи според мен доста несправедлива забележка по този повод.
— Госпожица Райли още тича подир Дейвид — каза тя със смях. — Клетият Дейвид, преследват ви дори и на разкопките! Колко глупави са днешните момичета!
Емът нищо не отвърна, но загарът на лицето му не можа да скрие как се изчерви. Той само изгледа госпожа Лайднър доста особено — в нетрепващия му поглед се четеше предизвикателство. Тя се усмихна леко и извърна очи. Отец Лавини измърмори няколко думи, но когато го помолих да повтори казаното, той само поклати глава и замълча. Същия ден следобед господин Колман ми каза:
— Факт е, че в началото госпожа Лайднър никак не ми харесваше. Тя ме срязваше всеки път, щом си отворех устата. Но сега я разбирам по-добре и трябва да призная, че на света не съществува по-мила жена от нея. Неусетно започваш да й разказваш за всички глупости, които си вършил. Знам, че ненавижда до смърт Шийла Райли, но пък и тя е била адски груба с нея на няколко пъти. За съжаление Шийла няма никакво възпитание. А по характер е жив дявол!
Не се и съмнявах в това. Доктор Райли я глезеше.
Господин Колман продължи:
— Е, ясно е, че се надува, понеже е най-младата тук. Това обаче не й дава право да се отнася към госпожа Лайднър като към някаква старица. Вярно е, че госпожа Лайднър не е в първа младост, но това няма значение! Човек може да я вземе за някоя от онези феи, които се явяват по тресавищата сред блуждаещи огньове и те примамват. — Той добави: — Само дето Шийла не може да примами никого! Тя знае само да се кара.