Докато слагаше капачката на писалката, към нея се приближи едно местно момче.
— Един господин дошъл за вас. Доктор Лайднър.
Сестра Ледърън се обърна и видя мъж със среден ръст, с леко приведени рамене, кестенява брада и внимателни, уморени очи.
Доктор Лайднър се озова пред жена на около трийсет и пет години, гордо изправена и самоуверена. Лицето й излъчваше доброта. Имаше леко изпъкнали очи и лъскава кестенява коса. Жената беше едра, привлекателна, интелигентна и практична, с една дума — такава, каквато би трябвало да изглежда една медицинска сестра, която се грижи за нервноболни хора.
„Сестра Ледърън — помисли си той — ще се справи със задачата си.“
Втора глава
Ейми Ледърън
Аз нямам никакви литературни претенции и се залавям да пиша този разказ единствено по настояване на доктор Райли. А когато човек като него поиска от теб нещо, никак не е удобно да му откажеш.
— О, не, докторе! — казах му аз. — Никак не си падам по писането, ама никак!
— Глупости — ми отвърна той. — Напишете го като здравен отчет, ако искате.
Е, човек наистина би могъл да погледне така на нещата.
Доктор Райли продължи с думите, че едно просто, но достоверно описание на събитията в Тел Яримджа е абсолютно наложително.
— Ако някой от заинтересованите участници в тази история се залови да я опише, никой няма да му повярва. Ще го обвинят в пристрастие.
Това беше самата истина. Макар и свидетелка, на мен щяха да гледат като на странично лице.
— Защо сам не се заемете с това, докторе? — запитах го аз.
— Защото, за разлика от вас не съм бил там. И освен това — въздъхна той — дъщеря ми не е съгласна.
Подчинението му пред капризите на тази хлапачка е направо нетърпимо. Щях да му го кажа, когато забелязах искрици в очите му. Това му беше най-лошото на доктор Райли — никога не можеш да разбереш кога се шегува и кога е сериозен. Той винаги говореше бавно, с тъжен глас, в който обаче все се долавяха закачливи нотки.
— Е — отвърнах аз колебливо, — щом настоявате, може и да опитам.
— Разбира се, че ще опитате.
— Само че не зная откъде да започна.
— Нищо по-лесно от това — започвате от началото, стигате до края и готово!
— Но аз дори не знам как и кога е започнало всичко това.
— Повярвайте ми, госпожице, че да започнете е нищо в сравнение с това да сложите край. Поне аз така чувствам нещата, когато трябва да държа някаква реч. Човек трябва да ме дръпне за пешовете, за да ме накара да си седна.
— Ах! Шегувате се, докторе!
— Говоря съвсем сериозно. И така, какво решавате?
Измъчваше ме и друга мисъл. След кратко колебание му отговорих:
— Вижте, докторе… Страхувам се, че на моменти може да бъда твърде субективна.
— Боже господи, още по-добре! Това се иска. Нали ще разказвате за хора, а не за мумии. Изразете симпатии към този или онзи, покажете своите предубеждения, проявете каквото си искате! Пишете така, както сметнете за добре — след това ще можем да смекчим онези пасажи, които ви се струват малко пресилени. Но на работа! Вие сте жена със здрав разум и ще ни представите обективно описание на случилото се.
За мен нямаше друг изход и обещах да сторя всичко по силите си.
И ето сега пред мен са празните листове, само че, както вече казах на доктора, не знам откъде да започна.
Добре ще е да кажа няколко думи за себе си. На трийсет и две години съм и се наричам Ейми Ледърън. Учих за медицинска сестра в болницата „Сейнт Кристофър“ в Лондон, а после работих две години в родилен дом. Четири години бях в болницата на госпожица Бендикс в графство Девън. После заминах за Ирак с една госпожа на име Келси. Бях акуширала при раждането на нейното бебе. Тя трябваше да придружи мъжа си в Багдад и вече си беше намерила там детегледачка, работила преди това при техни приятели. Госпожа Келси се притесняваше от пътуването с такова малко дете и майор Келси реши аз да я придружа, за да се грижа за бебето. Обещаха ми, че ще ми платят разноските за връщане в Англия, ако не се намери друго английско семейство, което да се нуждае от гувернантка при пътуването си за родината.
Няма смисъл да описвам семейство Келси — бебето беше много сладко, а майката, макар и малко нервна, се държеше с мен много добре. Пътуването мина чудесно — за пръв път прекарвах толкова дълго време на кораб.
Доктор Райли пътуваше със същия кораб. Имаше черни коси и продълговато лице и постоянно разказваше какви ли не смешни истории с приглушен и скръбен глас. Струва ми се, че му доставяше удоволствие да ме дразни и ми говореше най-невероятни щуротии, за да види дали ще ги понеса. Той бе хирург в болницата на Хасание — на разстояние ден и половина от Багдад.