Спомням си още два случая, които представляват известен интерес.
Един ден се отправих към лабораторията, за да си взема ацетон, с който да си почистя ръцете след лепенето на глинени предмети. В един ъгъл седеше господин Меркадо, отпуснал глава върху ръцете си, и аз помислих, че е задрямал. Взех шишенцето с ацетона и си излязох.
Същата вечер за голяма моя изненада госпожа Меркадо се нахвърли върху мен:
— Да сте вземали шишенце с ацетон от лабораторията?
— Да — отговорих аз.
— Нима не знаете, че такова шишенце има и в залата с находките?
Беше доста ядосан.
— Така ли? За пръв път чувам!
— Много се съмнявам в това! Влезли сте там, за да шпионирате. Много добре знам какво представляват медицинските сестри.
Изгледах я и й отвърнах с достойнство:
— Госпожо Меркадо, не разбирам за какво говорите! Разбира се, че не съм дошла тук, за да шпионирам когото и да било.
— Нима? Ама, разбира се! Значи си въобразявате, че не зная защо сте тук?
За момент си помислих, че тази жена е пийнала повечко. Тръгнах си, без да кажа и дума повече, но поведението й ми направи странно впечатление.
Другият инцидент ще ви се стори доста незначителен. Опитвах се да примамя едно кученце с парченце хляб. Страхливо като всички арабски кучета, то смяташе, че искам да му причиня зло. Отдръпна се и аз го последвах навън. Прекосих сводестата порта на изхода, завих зад ъгъла на къщата и почти се сблъсках с отец Лавини и някакъв друг човек. Още на секундата осъзнах, че другият човек беше същият, когото с госпожа Лайднър бяхме видели да наднича през прозореца.
Извиних се и отец Лавини се усмихна. Като се сбогува със събеседника си, той влезе в двора с мен.
— Знаете ли — поде той, — срамувам се от себе си! Смятах се за вещ познавач на ориенталските езици, а никой от работниците на разкопките не ме разбира! Доста унизително положение, не мислите ли? Опитах се да говоря на арабски с човека, когото видяхте с мен. Той е градски жител и се надявах, че ще се разбера с него. За съжаление резултатът не бе по-насърчителен. Лайднър е на мнение, че моят арабски е твърде класически.
Това бе всичко. Само дето ми се стори подозрително, че същият този тип продължава да обикаля около къщата.
А през нощта щяхме да си умрем от страх.
Беше приблизително два след полунощ. Като всяка медицинска сестра аз спя леко. Събудих се още щом вратата ми се отвори.
— Сестра! Сестра!
Беше госпожа Лайднър. Драснах клечка кибрит и запалих свещта. Облечена в дълга синя домашна роба, тя бе застанала в рамката на вратата, вкаменена от ужас.
— Има някой… някой… в стаята до моята. Чух го да дращи по стената.
Скочих от леглото и се доближих до нея.
— Няма страшно — казах. — Аз съм тук. Успокойте се!
— Повикайте Ерик! — промълви тя.
Изтичах и почуках на вратата на съпруга й. След минута той дойде при нас. Госпожа Лайднър бе седнала на леглото ми и не можеше да си поеме дъх от вълнение.
— Чух го много добре — повтаряше тя. — Чух го… като дращеше по стената.
— В залата с находките ли? — извика доктор Лайднър.
Той изскочи от стаята и в този момент ми направиха впечатление различните начини, по които бяха реагирали двамата — жената с нейния най-обикновен човешки страх и доктор Лайднър, който се безпокоеше за скъпоценните си съкровища.
— Залата с находките! — пое си дъх госпожа Лайднър. — Разбира се!… Ама че съм глупава!
Тя стана от леглото, оправи робата си и ме помоли да я последвам. Нямаше и следа от паниката й.
Като влязохме в залата с находките, заварихме там доктор Лайднър и отец Лавини. Последният също чул шум, станал да провери и му се сторило, че забелязал светлина в залата. Позабавил се, докато обуе пантофите си и вземе фенер, и когато стигнал там, не намерил никого. Освен това вратата на залата била заключена, както е прието нощно време.
Докато оглеждал дали нещо не липсва, пристигнал и Лайднър.
Не узнахме нещо повече. Външната врата също беше заключена. Пазачът се кълнеше, че никой не би могъл да проникне отвън, но тъй като вероятно е спял, едва ли можеше да му се вярва. Не се откриха никакви следи наоколо, нито пък се установи да липсва нещо.