Може би госпожа Лайднър се е разтревожила, когато е чула отец Лавини да размества кутиите по лавиците, за да провери дали не липсва нещо.
От друга страна пък, отец Лавини заяви, че бил сигурен в две неща — първо, че чул стъпки под своя прозорец, и второ, че видял светлина в залата с находките.
Никой друг не бе видял или чул каквото и да е. Този инцидент има своето значение в разказа ми, защото накара моята пациентка да се реши на следващия ден да ми се довери.
Девета глава
Историята на госпожа Лайднър
Веднага след обяда госпожа Лайднър се отправи към стаята си за обичайната си почивка. Настаних я на леглото, оградих я с възглавници и й подадох една книга. Бях вече на вратата, когато тя ме повика обратно:
— Останете, сестра. Искам да ви кажа нещо.
Върнах се при нея.
— Затворете вратата.
Изпълних желанието й.
Тя стана от леглото и започна да се разхожда из стаята. Явно обмисляше някакво решение, а аз не исках да се намесвам. Усещах, че я бе обзело силно колебание.
Най-после тя като че ли събра нужната смелост, защото се обърна към мен и ми нареди:
— Седнете!
Седнах до масата. Тя заговори притеснено:
— Навярно се питате какво става тук, нали?
Кимнах мълчаливо.
— Реших да ви разкажа всичко… абсолютно всичко! Трябва да разкажа на някого, иначе ще полудея.
— Е — казах аз, — смятам, че ще постъпите много добре. Никак не е лесно да решиш как да реагираш, когато си в неведение.
Госпожа Лайднър престана да обикаля из стаята и ме погледна право в лицето.
— Знаете ли от какво се страхувам?
— От някакъв човек — отвърнах аз.
— Да. Само че не казах от кого, а от какво.
Не казах нищо и тя продължи:
— Страх ме е, че ще бъда убита!
Е, камъчето беше вече изплюто. Безполезно беше да проявявам каквото и да било вълнение, защото тя самата беше пред силна нервна криза.
— Божичко! — рекох аз. — Значи такава била работата?
Изведнъж тя започна да се смее и се смя, докато по страните й потекоха сълзи.
— Как само го казахте! — едва си пое дъх. — Как само го казахте…
— Хайде сега. Нека първо да се успокоим — рекох аз.
Побутнах я към един фотьойл, отидох до умивалника, намокрих гъба в студената вода и започнах да разтривам челото и китките й.
— Стига глупости! — леко я укорих. — Разкажете ми спокойно за какво става дума.
Това я поукроти. След малко тя се изправи и заговори спокойно:
— Вие сте цяло съкровище, сестра. Във ваше присъствие се чувствам като шестгодишно дете. Сега слушайте.
— Много добре — казах аз. — Говорете спокойно и бавно. Не бързайте, имаме достатъчно време.
Госпожа Лайднър бавно поде:
— Когато бях на двайсет години, се омъжих за един млад чиновник в едно министерство. Беше през 1918 година.
— Зная. Госпожа Меркадо ме информира. Загинал е през войната.
Госпожа Лайднър обаче поклати глава.
— Тя си мисли така, както и всички останали. Обаче истината е друга. По онова време бях ентусиазирано младо момиче, пламенна патриотка и идеалистка. Само няколко месеца след омъжването си открих съвсем случайно, че мъжът ми е немски шпионин. Узнах, че сведенията, които бе доставял на неприятели, са станали причина за торпилирането на един американски транспортен кораб и за смъртта на стотици хора. Не зная как биха постъпили други на мое място, но ето какво сторих аз — незабавно отидох при баща ми, който служеше в Министерството на войната, и му казах истината. Действително Фредерик загина през войната, само че в Америка… разстрелян като шпионин.
Аз възкликнах:
— О, боже мой! Но това е ужасно!
— Да — каза тя, — ужасно! А той беше толкова мил към мен, толкова любещ! И като си помисля, че през всичкото това време… Но не се поколебах нито за секунда. Може би не постъпих правилно.
— Трудно е да се каже — изрекох аз. — Наистина не зная как е трябвало да се постъпи.
— Тази история не бе разгласена вън от министерството. Официално съпругът ми бе заминал на фронта и там бе загинал. Като вдовица от войната получих съчувствие и внимание. — Тя продължи да говори с горчивина в гласа: — Имах много предложения за женитба, но отклонявах всички. Ударът беше твърде силен за мен. Не можех да повярвам в когото и да било.