— На ваше място и аз бих изпитвала същите чувства.
— Няколко години по-късно се влюбих в един младеж и започнах да се двоумя. И тогава се случи нещо невероятно! Получих анонимно писмо… от Фредерик, който ме заплашваше, че ако се омъжа повторно, ще ме убие.
— От Фредерик? От покойния ви съпруг?
— Да. Точно така. Отначало бях ужасена и се питах дали не сънувам. В края на краищата реших да се посъветвам с баща си и той ми каза истината: моят съпруг не бил разстрелян, а избягал. Обаче няколко седмици по-късно загинал при железопътна катастрофа. Трупът му бил идентифициран сред жертвите. Баща ми бе скрил от мене информацията за бягството му и тъй като съпругът ми и без това бил вече мъртъв, не виждал никаква причина да не ми каже истината. Но това писмо отново постави всичко под съмнение. Беше ли възможно мъжът ми да е още жив? Баща ми сам се зае с разследването и ме увери, че трупът, погребан като Фредерик, наистина е бил на самия Фредерик. Имало известно обезобразяване наистина и човек не можел да бъде сто процента сигурен, но според баща ми Фредерик без съмнение бил мъртъв и полученото писмо било само жестока и злонамерена шега. По-късно обаче това се повтори на няколко пъти — щом се сближавах с някой мъж, получавах заплашително писмо.
— С почерка на вашия съпруг?
Тя отговори бавно:
— Трудно е да се каже, защото не притежавах негови писма. Можех да се осланям само на паметта си.
— В тези писма не забелязахте ли някакъв намек или фраза, които да ви направят по-сигурна?
— Не. С него често си служехме с някои обръщения, лично наши и известни само на нас двамата. Ако нещо такова беше използвано в писмата, щях да съм сигурна.
— Да — казах аз, — действително странна работа. По всичко изглежда, че не е бил вашият съпруг. Но ако не е той, тогава кой би могъл да бъде?
— Има една възможност. Фредерик имаше по-малък брат, който по времето на женитбата ни беше на около дванайсет години. Той обожаваше Фредерик, а и Фредерик го обичаше много. Не знам какво е станало с Уилям, така се казваше. Може би под влияние на чувствата си е решил, че аз съм отговорна за смъртта на брат му. Той винаги ревнуваше брат си от мен и може да е решил да ме наказва по този начин.
— Възможно е — съгласих се аз. — Удивително е колко злопаметни са децата.
— Знам. Това момче може да се е заклело да отмъсти за брат си.
— Моля, продължете по-нататък.
— Няма какво да добавя повече! Преди три години се запознах с Ерик. Нямах каквото и да е намерение да се омъжвам, но той успя да ме убеди. До самия ден на сватбата си очаквах да пристигне заплашително писмо, но такова писмо не дойде. Сметнах, че или авторът на анонимните писма е умрял, или му е омръзнало това зловещо забавление. Два дни след сватбата получих това.
Госпожа Лайднър взе куфарче от масата, отвори го с ключ, извади оттам едно писмо и ми го подаде.
Мастилото бе леко избледняло. Почеркът бе силно наклонен и изглеждаше повече да е дело на женска ръка.
Ти не се подчини. Сега е вече невъзможно да избегнеш съдбата си. Трябва да си останеш единствено съпруга на Фредерик Боснър! Приготви се да умреш.
— В началото се уплаших, но присъствието на Ерик ми вдъхваше спокойствие. Месец по-късно пристигна второ писмо.
Нищо не е забравено. Защо не се подчини? Кроя плановете си. Ти ще умреш.
— Съпругът ви знае ли за тези заплахи?
Госпожа Лайднър изрече бавно:
— Той съзнава, че животът ми е в опасност. Когато получих второто писмо, му показах и двете. Ерик бе склонен да вярва, че това е просто лоша шега. Обаче също така му хрумна и идеята, че някой се опитва да ме изнуди, като ме накара да повярвам, че първият ми мъж е още жив.
Тя направи пауза и после продължи:
— Няколко дни след второто писмо и двамата щяхме да умрем от задушаване с газ. Някой проникнал в апартамента ни, докато сме спели, и включил газта. За щастие се събудих навреме от миризмата. Нервите ми не издържаха повече и разказах на Ерик за преследванията, на които бях жертва от години насам. Казах му, че този безумец, който и да е той, наистина има намерение да ме убие. Като че ли за пръв път допуснах, че това наистина може да е Фредерик. Под любезните му маниери навремето винаги бях усещала нещо жестоко. Ерик като че ли все още не гледаше на това толкова сериозно като мен. Предложи да се обадим на полицията, но аз, естествено, не исках и да чуя за това. В края на краищата решихме, че ще го придружа дотук, а лятото ще прекарвам в Лондон или в Париж вместо в Америка. Така и направихме и всичко потръгна добре. Успокоих се и започнах да гледам с вяра в бъдещето. От моя враг ни делеше половината земно кълбо. Ала преди около три седмици получих писмо, облепено с марки от Ирак.