Тя ми подаде третото писмо.
Помисли, че ще избягаш. Излъгала си се. Не ще ти позволя да ме мамиш и да живееш. Нима не те предупредих? Скоро ще умреш.
— А ето какво намерих на същата тази маса преди седмица! Дори не е било изпратено по пощата.
Поех листа от нея. Там имаше само едно изречение:
Аз съм тук.
Госпожа Лайднър ме погледна втренчено:
— Разбирате ли? Виждате ли? Дали е Фредерик… или младият Уилям… все едно. Дошъл е, за да ме убие.
Гласът й трепереше. Улових я за китката.
— Хайде, хайде! — рекох й аз, за да я успокоя. — Бъдете по-смела! Ние бдим над вас. Имате ли амоняк?
Тя посочи към умивалника. Взех шишенцето и го поднесох под носа й.
— Сега сте по-добре — казах, след като цветът на лицето й се възвърна.
— Да, сега се чувствам по-добре. Но, сестра, разбирате ли сега защо съм в това състояние? Когато видях онзи човек да наднича в моя прозорец, си помислих, че това е той! В деня, когато пристигнахте, подозирах и вас самата. Смятах ви за мъж, дегизиран като жена.
— Що за идея!
— О, знам, че звучи абсурдно, но бихте могли да бъдете негова съучастничка например, а не истинска медицинска сестра.
— Но това са глупости!
— Възможно е. Често пъти просто не съм на себе си.
Изведнъж ми хрумна нещо и аз я попитах:
— Предполагам, че ще можете да разпознаете първия си мъж, нали?
Тя отговори колебливо:
— Не съм много уверена. Това се случи преди повече от петнайсет години. Възможно е да не разпозная лицето му. — После тя потрепери. — Видях лицето му една нощ, но това беше лице на мъртвец. Чух хлопане по прозореца, а после видях едно ужасно лице, което се хилеше през стъклото. Развиках се, а после ми казаха, че там нямало никой!
В този миг си припомних версията на госпожа Меркадо.
— Да не би да сте сънували? — попитах.
— О, не! Абсолютно сигурна съм!
Само че аз не бях толкова сигурна. Като се вземат предвид обстоятелствата, такъв кошмар съвсем лесно може да бъде взет за нещо действително. Но понеже имам принцип никога да не противореча на пациент, опитах се да я успокоя, като й заявих, че ако някой непознат се върти наоколо, веднага ще го забележим.
Вярвам, че я оставих малко успокоена. Потърсих доктор Лайднър и го посветих в разговора, който бях имала със съпругата му.
— Много се радвам, че Луиз ви се е доверила — рече той. — Всичко това ме измъчваше ужасно. Убеден съм, че това лице, което е видяла през прозореца, както и ударите по стъклото, са плод на нейното въображение. Просто не знаех как да я успокоя. Какво мислите за всичко това, сестра?
Тонът на гласа му ми се стори малко странен, но отговорих без колебание:
— Не е изключено тези писма да са само една жестока шега.
— Да, това като че ли е най-вероятното обяснение. Но какво да правим ние? Тя просто ще полудее. Не зная какво да мисля.
Аз също бях объркана. Подозирах, че на дъното на цялата история се крие жена. В тези писма като че ли прозираше нещо женско. Мисълта ми неволно се насочи към госпожа Меркадо.
Ако се предположи, че тя случайно е узнала истината за първия брак на госпожа Лайднър? Тя с удоволствие би я тероризирала, за да утоли своята ревност. Съвсем не ми се искаше да споменавам подобно нещо пред доктор Лайднър, най-вече защото не знаех как би реагирал.
— Е, хайде — казах аз с бодрост, — няма място за отчаяние. Сигурна съм, че след нашия разговор госпожа Лайднър вече се чувства по-добре. Винаги е хубаво да споделиш с някого. Хората си тровят нервите, защото трупат всичко в себе си.
— Много се радвам, че ви се е доверила — повтори доктор Лайднър. — Това е добър знак. Така тя ви дава доказателство за своята симпатия. Що се отнася до мен, трябва да призная, че съм опитал всичко, което е по силите ми.
Готова бях да го запитам дали не е предупредил местната полиция, но по-късно разбрах, че е било по-добре дето съм замълчала.
Всъщност се случи следното — на следващия ден Колман трябваше да отиде в Хасание, за да донесе заплатите на работниците. Едновременно щеше да занесе и кореспонденцията ни, за да хване самолета.