Странна работа
Старая се, доколкото ми е възможно, да описвам само моята лична роля в тази история. Отминавам събитията от следващите два часа — пристигането на капитан Мейтланд, на полицията и идването на доктор Райли. Тяхното присъствие предизвика объркване — последваха разпити и вероятно всички рутинни действия при подобни обстоятелства.
Според мен някъде към пет часа фактите започнаха да излизат наяве и именно тогава доктор Райли ме помоли да го придружа до канцеларията. Той затвори вратата, настани се в креслото на доктор Лайднър, посочи ми един стол срещу себе си и ми каза много делово:
— Хайде сега, сестра, да пристъпим към фактите. Тук има някаква дяволски объркана история.
Аз оправих маншетите си и го погледнах въпросително.
Той извади бележник от джоба си.
— За свое лично удовлетворение бих желал да зная точно в колко часа доктор Лайднър откри трупа на жена си.
— Трябва да беше към три без четвърт — отвърнах аз.
— Откъде сте толкова сигурна?
— Погледнах часовника си, когато станах, и той показваше три без двайсет.
— Бихте ли ми показали часовника си?
Свалих си часовника от ръката и му го подадох.
— Точен до минута. Чудесно. Ето поне едно ясно нещо. Според вас от колко време е била вече мъртва?
— Наистина, докторе, не мога да се ангажирам с точност.
— Хайде, оставете тези професионални съображения. Просто искам да видя дали вашето мнение съвпада с моето.
— Е, добре — мисля, че беше изминал около час от смъртта й.
— Точно така. Изследвах трупа в четири и половина и съм склонен да твърдя, че смъртта е настъпила между един часа и четвърт и един часа и четирийсет и пет минути. Да кажем — в един и половина. Съвпада.
Той замълча и замислено забарабани с пръсти по масата.
— Ето ви една странна работа! — започна той. — Какво можете да ми разкажете още? Казвате, че сте почивали? Къде? Чухте ли някакъв шум?
— В един и половина ли? Не, докторе. Не съм чула нищо нито в един и половина, нито в някой друг момент. Бях в стаята си от един без четвърт до три без двайсет и не съм чула нищо, освен монотонната песен на момчето в двора и няколко провиквания на господин Емът към доктор Лайднър, който беше горе на терасата.
— Да, онова арабско момче.
Доктор Райли свъси вежди.
В този момент вратата се отвори и в стаята влязоха доктор Лайднър и капитан Мейтланд. Капитанът беше припрян човечец с изпитателни сиви очи.
Доктор Райли стана и отстъпи мястото си на доктор Лайднър.
— Седнете, човече. Радвам се, че дойдохте. Имаме нужда от вас. В тази история има нещо твърде особена.
Лайднър сведе глава, а после погледна към мен.
— Зная — каза той. — Жена ми се е доверила на госпожица Ледърън. Мисля, че не трябва да скриваме нищо в този момент, затова ще ви помоля, сестра, да разкажете на доктор Райли и на капитана какво се е случило вчера между жена ми и вас.
Постарах се да повторя почти дословно нашия разговор.
От време на време капитан Мейтланд издаваше по някое възклицание. Щом свърших, той се обърна към доктор Лайднър:
— И всичко това е точно така, Лайднър, нали?
— Всичко, което чухте от госпожица Ледърън, напълно отговаря на действителността.
— Каква необикновена история! — отбеляза доктор Райли. — Можете ли да ни покажете тези писма?
— Няма съмнение, че ще ги намерите между личните вещи на жена ми.
— Тя извади писмата от коженото куфарче на масата — казах аз. — Трябва да са още там.
Доктор Лайднър се обърна към капитана и лицето му, обикновено любезно, се помрачи.
— Не може да става и въпрос да се потули тази история, капитане. Главното е да се намери престъпникът и да се накаже.
— Смятате ли, че убиецът може да е първият съпруг на госпожа Лайднър? — попитах го аз.
— Не е ли такова и вашето мнение, сестра? — попита капитан Мейтланд.
— Просто не го изключвам като възможност — отговорих с известно колебание.
Доктор Лайднър заяви:
— Във всеки случай този човек е убиец и бих добавил, че е твърде опасен луд. Трябва непременно да се залови. Трябва. Сигурно няма да е трудно.
Доктор Райли произнесе натъртено:
— А може да се окаже по-трудно, отколкото мислите. Не е ли така, Мейтланд?
Капитанът само подръпна мустака си и не отговори.