Изведнъж изтръпнах.
— Извинете — казах, — но си спомних нещо, което може да представлява интерес.
Разказах им случката с иракчанина, когото бяхме видели да наднича през прозореца и когото на следващия ден бях забелязала да се върти около къщата, опитвайки се да измъкне нещо от отец Лавини.
— Добре — каза капитан Мейтланд, — това ще го отбележим. Поне е нещо конкретно, за което полицията може да се залови. Този тип може да е замесен в престъплението.
— Вероятно някой му е платил, за да шпионира — предположих аз. — Сигурно е имал за задача да разбере кога хоризонтът е чист.
Доктор Райли ожесточено се почеса по носа.
— Точно там е работата. Ами ако хоризонтът не е бил чист? Тогава?
Аз го изгледах учудено.
Капитан Мейтланд се обърна към доктор Лайднър:
— Моля да ме изслушате внимателно, Лайднър. Ще ви изложа това, с което разполагаме до този момент. След обяда, сервиран в дванайсет и приключил в един часа без двайсет и пет, жена ви се отправя към стаята си, придружена от госпожица Ледърън, която я настанява в леглото. Вие пък сте се качили на покрива, където сте прекарали следващите два часа. Така ли е?
— Да.
— И през цялото това време не сте слизали от терасата?
— Не.
— А някой качвал ли се е при вас горе?
— Да, Емът, и то няколко пъти. Той бе връзката между мен и момчето, което миеше керамичните съдове долу на двора.
— Погледнахте ли какво става на двора?
— Да, един или два пъти се обаждах на Емът.
— И всеки път момчето си седеше в двора и миеше съдовете?
— Да.
— Колко продължи най-дългото отсъствие на Емът от двора, когато е бил при вас?
Доктор Лайднър се замисли.
— Трудно ми е да си спомня… може би около десет минути. Лично аз бих казал две-три минути, но от опит зная, че губя представа за времето, когато съм погълнат от работата си.
Капитанът погледна към доктор Райли. Той кимна и каза:
— Добре е да изясним това сега.
Капитан Мейтланд извади малък бележник и продължи:
— Слушайте, Лайднър, ще ви прочета какво точно е правил всеки един от членовете на вашата експедиция днес следобед между един и два часа.
— Но нали…
— Почакайте. След минута ще разберете каква е целта ми. Първо господин и госпожа Меркадо. Той е работил в лабораторията, а тя е миела косата си в своята стая. Госпожица Джонсън е снемала отпечатъци от цилиндрични печати в дневната. Господин Райтер е проявявал плаки в тъмната стая. Отец Лавини е работил в стаята си. Що се отнася до последните двама — Кари и Колман — първият е бил на разкопките, а вторият — в Хасание. Толкова за членовете на експедицията. Да видим сега прислугата. Готвачът, младият индус, седял пред сводестата порта и бъбрел с пазача, докато скубел две птици. Двете момчета Ибрахим и Манзур отишли при готвача към един и четвърт и останали там до два и половина, прекарвайки времето в шеги и смях. А до това време вашата съпруга е била вече мъртва.
Лайднър се приведе напред.
— Не разбирам… вие ме обърквате… Какво именно искате да кажете?
— Има ли някакъв друг начин да се проникне в стаята на госпожа Лайднър, освен през вратата към двора?
— Не. Има два прозореца с изглед към полето, но те са с решетки, а освен това мисля, че бяха затворени.
Той ме погледна въпросително.
— Бяха затворени отвътре с куки — побързах да заявя аз.
Капитан Мейтланд каза:
— Това няма значение. Даже и да са били отворени, никой не би могъл да влезе, нито да излезе през прозорците. Ние се убедихме в това. Всички прозорци, които гледат към полето, са снабдени със здрави железни решетки, които са в отлично състояние. За да може чужд човек да проникне в стаята на жена ви, той би трябвало непременно да мине през сводестия портал и да пресече целия двор. Обаче готвачът, пазачът и двамата млади слуги се кълнат, че не са видели никого да влиза в двора.
Доктор Лайднър подскочи.
— Какво искате да кажете с всичко това? Какво?
— Успокойте се, човече! — посъветва го доктор Райли. — Разбирам, че ударът е много тежък за вас, но трябва да го понесете мъжки. Убиецът не е дошъл отвън — което означава, че е дошъл отвътре. Всичко ни кара да предполагаме, че съпругата ви е била убита от някой член на вашата експедиция.
Дванайсета глава
„Не повярвах…“