Намирах се в Багдад от една седмица, когато го срещнах на улицата. Той пожела да узнае кога смятам да напусна семейство Келси. Въпросът му ме учуди много, защото госпожа Келси бе ангажирала вече гувернантката на господин и госпожа Райт, за които вече споменах и които бяха решили да си тръгнат за Англия по-рано от предвиденото.
Доктор Райли ми обясни, че чул за заминаването на семейство Райт и именно заради това се интересувал.
— Питам ви, госпожице Ейми, защото мога да ви предложа един ангажимент.
— При някой болен ли?
Той смръщи вежди, сякаш се замисли.
— Не бих го нарекъл точно така. Отнася се за една дама, която понякога страда от… известни пристъпи.
— О! — казах аз.
(Не е трудно да се разбере какво означава това — алкохол или наркотици!)
Доктор Райли обаче прояви дискретност и само каза:
— Става дума за госпожа Лайднър. Съпругът й е американец… от шведски произход, за да бъда по-точен. Той ръководи големи археологически разкопки.
По-нататък лекарят ми обясни, че тази експедиция правела разкопки върху голям асирийски град, подобен на Ниневия. Главната квартира на експедицията се намирала недалеч от Хасание, но мястото било усамотено и от известно време насам доктор Лайднър се притеснявал за здравето на своята съпруга.
— Докторът не ми съобщи никакви подробности, но изглежда, че жена му често получава ужасни нервни кризи.
— През целия ден ли я оставят сама с местните? — попитах аз.
— О, не! Групата е доста голяма — седем или осем души. Едва ли остава самичка в сградата. Няма съмнение обаче, че тя често изпада в странни състояния. Лайднър е затрупан с работа, но обожава жена си и се тревожи, като я гледа как страда. Той ще се поуспокои, ако знае, че жена му се намира под наблюдението на сериозна и компетентна личност.
— А какво мисли за това самата госпожа Лайднър?
— Тя е много привлекателна жена. Често променя мнението си — отговори доктор Райли, — но, общо взето, се отнася благосклонно към тази идея. — После добави: — Тя е особена жена — прекалено чувствителна и по мое мнение обича да послъгва. Но Лайднър й вярва безрезервно и е твърдо убеден, че жена му е уплашена от нещо.
— Лично тя какво ви е казвала по този въпрос, докторе?
— О, тя не се е консултирала нито веднъж с мен! И без това явно не съм й симпатичен, за което съществуват поне няколко причини. Лайднър сам дойде при мен, за да ми изложи намерението си. Е, сестра, какво мислите? Така поне ще видите нещо от тази страна, преди да се върнете в Англия. Те ще копаят още два месеца. Разкопките са страшно интересно нещо, ще видите.
След като поразмислих малко, аз отговорих:
— В края на краищата защо пък да не опитам?
— Чудесно! — извика той. — Точно днес Лайднър е в Багдад. Ще му се обадя да намине и да се уговорите.
Същия ден следобед доктор Лайднър ме намери в хотела. Беше човек на средна възраст, нервен и нерешителен. От него се излъчваше доброта и като че ли известна безпомощност.
Стори ми се много влюбен в жена си, но говори доста уклончиво за състоянието й.
— Разбирате ли — каза той, подръпвайки малко объркано брадата си, а това, както установих по-късно, беше някакъв навик, — жена ми е изпаднала в нервна криза, която все повече и повече ме тревожи.
— А иначе здрава ли е физически?
— Да, о, да, така ми се струва. Не съм забелязал нищо нередно, но тя… тя си въобразява куп нелепости.
— Какви нелепости? — попитах аз.
Той отбягна да отговори на този въпрос и смутено промърмори:
— Създава си големи грижи от нищо. Нейните страхове по мое мнение едва ли почиват на нещо сериозно.
— А от какво се страхува тя, господин Лайднър?
Той отговори неопределено:
— О, просто… просто страхова невроза, нали разбирате?
Бях готова да се обзаложа на десет към едно, че жена му взима наркотици. А той не забелязваше абсолютно нищо, подобно на мнозина други мъже, които се питат защо съпругите им са толкова чувствителни и променят настроението си всяка минута.
Запитах го дали госпожа Лайднър ще се съгласи с моето присъствие.