Доктор Райли го доведе с колата си в неделя веднага след обяда и първата работа на Поаро беше да ни събере на едно място.
В столовата всички се настанихме около масата. Поаро зае челното място, като от едната му страна седна доктор Лайднър, а от другата — доктор Райли.
Щом всички заехме местата си, Лайднър взе думата. Той се покашля и заговори с мекия си и колеблив глас:
— Без съмнение всички сте чували за мосю Еркюл Поаро. Днес минаваше през Хасание и бе така добър да прекъсне пътуването си, за да ни помогне. Сигурен съм, че иракската полиция и капитан Мейтланд правят всичко възможно в случая, но… има известни обстоятелства… — той се заплете в своята реч и хвърли умолителен поглед към доктор Райли. — Като че ли съществуват определени трудности…
— Не всичко е туп-тап, така ли? — попита дребният човечец.
Божичко, ами че той не може да говори английски като хората!
— Той трябва да бъде заловен на всяка цена! — провикна се госпожа Меркадо. — Ужасява ме мисълта, че може да избегне правосъдието!
Белгийският детектив й хвърли одобрителен поглед:
— Той? Кой е този той, мадам?
— Ами убиецът, кой друг?
— А, убиецът значи! — каза Еркюл Поаро.
Тонът му бе такъв, сякаш убиецът бе последното нещо, което го интересуваше.
Всички се втренчихме в него, а той от своя страна ни изгледа един по един.
— Вероятно нито един от вас досега — каза той — не е имал нещо общо със случай на убийство, нали?
В отговор се разнесе утвърдителен шепот. На лицето на Еркюл Поаро цъфна усмивка.
— Което пък означава, че не сте запознати с азбучните истини на една подобна ситуация. Има много неприятности! Да, големи неприятности. Преди всичко съществува подозрение.
— Подозрение ли?
Това бяха думи на госпожица Джонсън. Поаро я изгледа замислено. Останах с впечатление, че в погледа му се появи определено одобрение. Изглежда си помисли: „Ето една интелигентна и разсъдлива жена!“
— Да, мадмоазел — отвърна. — Подозрение! Нека не се заблуждаваме. Подозрението тегне върху всички обитатели на тази къща — върху готвача, помощника му, прислугата и тъй нататък, а също така и върху всички членове на експедицията — без изключение.
Госпожа Меркадо скочи на крака и занарежда:
— Как смеете! Как смеете да говорите така? Това е отвратително! Непоносимо! Доктор Лайднър, как позволявате на този човек… на този човек…
Лайднър отвърна уморено:
— Моля ви, Мери, по-спокойно.
Господин Меркадо се изправи. Ръцете му трепереха, а очите му се бяха налели с кръв.
— И аз мисля така! Това е посегателство… оскърбление към всички…
— Не, не! — прекъсна го мосю Поаро. — Не обиждам никого. Просто искам от вас да погледнете фактите в един дом, където е извършено престъпление, подозрението, макар и в различна степен, пада върху всички негови обитатели. А можете ли да ми предоставите някакви доказателства, че убиецът е дошъл отвън?
Госпожа Меркадо извика:
— Разбира се, че е дошъл отвън! Това е очевидно! Ами… — Тя замлъкна, а после добави по-бавно: — Всяко друго предположение е невероятно!
— Без съмнение имате право, мадам — рече Поаро и се поклони към нея. — Исках само да ви покажа как трябва да се процедира в самото начало. Преди да потърся другаде убиеца, аз трябва да се убедя в невинността на присъстващите тук.
— Но това няма ли да ни задържи до късно през нощта? — запита отец Лавини с учтив тон.
— Знаете, че костенурката, любезни отче, е задминала заека.
Лавини сви рамене и каза примирено:
— Ние сме във вашите ръце. Гледайте колкото е възможно по-бързо да се уверите в нашата невинност в това ужасно дело.
— Да, колкото е възможно по-бързо. Мой дълг беше да ви изложа ясно положението, за да не се засягате от естеството на някои въпроси, които ще ви задам. Може би, отче, църквата ще се съгласи да даде пример?
— Питайте каквото искате — отговори отец Лавини със сериозен тон.
— Това вашият пръв сезон ли тук е?
— Да.
— А кога сте пристигнали?
— Днес се навършват почти три седмици… Значи на двайсет и седми февруари.
— Откъде дойдохте?
— От Ордена на Белите братя в Картаген.
— Благодаря ви, отче. Познавахте ли госпожа Лайднър преди вашето идване тук.