— Не говорихте ли за нещо друго?
— Доколкото си спомням, казах, че Хасание е голям град, като после се съгласихме, че Багдад е по-голям. А после той ме попита дали съм арменски или сирийски католик — нещо от този род.
Поаро кимна.
— Можете ли да опишете този човек?
Още веднъж отец Лавини сбърчи замислено чело. Най-сетне заяви:
— Беше нисък и набит. Със силно кривогледство и доста светъл.
Детективът се обърна към мен:
— И според вас ли изглеждаше така, госпожице Ледърън?
— Не съвсем — отвърнах аз. — На мен ми се стори по-скоро висок, с доста тъмна кожа и слаб. Не съм забелязала да е кривоглед.
Отчаян от това рязко противоречие, Поаро сви рамене.
— Винаги е така! Ако бяхте полицаи, щяхте да го знаете много добре! Двама свидетели дават винаги различно описание на една и съща личност. Противоречат си за всяка подробност.
— Съвсем сигурен съм за кривогледството — настоя отец Лавини. — Възможно е госпожица Ледърън да е права за останалите неща. Впрочем, когато казах, че е светъл, исках да кажа, че е светъл за иракчанин, ала няма нищо чудно, че сестрата го намира тъмен.
— Даже доста тъмен — подчертах аз. — Лицето му имаше маслинен цвят.
Доктор Райли прехапа устни и се усмихна. Поаро вдигна ръце и каза:
— Да оставим това засега! Още не знаем дали този непознат е важен или не, но трябва на всяка цена да го намерим. Да продължим.
Той се поколеба за миг, разгледа лицата на всички около масата и после с рязко движение на глава посочи господин Райтер.
— Хайде, драги приятелю — подкани го, — кажете ни какво сте правили вие вчера следобед?
— Аз ли? — изчерви се Райтер.
— Да, вие. Всъщност как се казвате и на каква възраст сте?
— Карл Райтер. На двайсет и осем години.
— Американец, нали?
— Да, от Чикаго.
— За пръв път ли сте тук?
— Да. Аз съм фотографът.
— Ах, да! И как прекарахте времето си вчера следобед?
— Ами… бях в тъмната стаичка през по-голямата част от деня.
— По-голямата част от деня ли?
— Да. Отначало проявих няколко плаки. След това подготвях предмети за фотографиране.
— Навън ли?
— О, не! В ателието.
— Тъмната стая води ли към това ателие?
— Да.
— Така че не сте напускали вашето фотографско ателие?
— Не.
— Забелязахте ли какво става на двора?
Младият човек поклати глава.
— Не. Нищо не съм видял. Бях твърде зает. Чух камионетката и щом можах да се откъсна от работата си, излязох да видя дали няма поща за мен. И чак тогава… узнах за…
— В колко часа започнахте работата си в ателието?
— В един без десет.
— Познавахте ли госпожа Лайднър, преди да се присъедините към експедицията?
— Не, сър. Не я познавах.
— Можете ли да си припомните някаква случка, колкото и незначителна да е тя, която да ни бъде от помощ?
Карл Райтер тръсна глава и каза:
— Боя се, че не, сър.
— Господин Емът?
Дейвид Емът заговори със своя ясен и приятен глас, като се изразяваше съвсем точно:
— От един часа без четвърт до три без четвърт сортирах парчетата керамика, като наблюдавах работата на момчето Абдула. Няколко пъти се изкачвах на покрива, за да помогна на доктор Лайднър.
— Точно колко пъти?
— Четири, струва ми се.
— И колко време оставахте там?
— Обикновено по две-три минути, не повече. Но един път, около половин час след като бях започнал работа, останах там десетина минути, за да се посъветвам с доктор Лайднър кои парчета да запазя и кои да изхвърля.
— И когато слязохте долу, момчето бе напуснало работата си?
— Да. Ядосах се и му извиках и то се показа иззад сводестия портал. Беше отишло да си побъбри с другите.
— Това ли е единственият път, когато е напуснало работата си?
— О, изпратих го един-два пъти горе на покрива, за да отнесе керамични съдове.
Като придаде важност на гласа си, Поаро изрече: