— Едва ли е необходимо, господин Емът, да ви питам дали през това време сте видели някого да влиза или да излиза от стаята на жертвата?
Емът отговори незабавно:
— Не съм видял абсолютно никого. През двата часа, докато работих там, не се появи никой.
— И доколкото можете да си спомните, часът е бил един и половина, когато вие и момчето сте отсъствали от двора и той е бил пуст?
— Трябва да е било около този час. Естествено, не бих могъл да определя абсолютно точно.
Поаро се обърна към доктор Райли:
— Това съответства ли с вашата констатация за часа на смъртта, докторе?
— Да — отвърна той.
Поаро поглади големите си извити мустаци.
— Струва ми се вече можем да заключим — каза тържествено, — че госпожа Лайднър е намерила смъртта си през тези десет минути.
Четиринайсета глава
Един от нас?
Настъпи кратка пауза, по време на която като че ли в стаята се разнесе вълна от ужас.
В този момент за пръв път си помислих, че предположението на доктор Райли може да е вярно.
Почувствах, че убиецът е между нас, в същата тази стая, и слуша какво се говори. Един от нас…
Вероятно и госпожа Меркадо го е почувствала, защото нададе кратък и остър писък.
— О, боже… Не мога… — изхлипа тя. — Аз… всичко е толкова ужасно!
— Смелост, Мери! — окуражи я съпругът й. Той ни изгледа извинително. — Толкова е чувствителна. Знаете как взема нещата присърце.
— Аз… аз много обичах Луиз! — въздъхна младата жена.
Не зная дали моите чувства се бяха изписали на лицето ми, но внезапно забелязах, че мосю Поаро ме гледа изпитателно и че на устните му се плъзва лека усмивка.
Отвърнах му с хладен поглед и той веднага възобнови разпита.
— Кажете ми, мадам — попита, — как прекарахте вчерашния следобед?
— Мих си косата — изхленчи госпожа Меркадо. — Страшно е да си помисля, че през цялото това време не съм подозирала нищо. Бях толкова радостна и щастлива.
— Значи бяхте в стаята си?
— Да.
— И не сте я напускали?
— Не, не съм излизала до идването на камионетката. Тогава излязох навън и научих какво се е случило. Ох, беше ужасно!
— Бяхте ли изненадана?
Тя престана да хлипа и разтвори широко очи, в които проблесна гняв.
— Господин Поаро, какво искате да кажете? Да не би…
— Какво искам да кажа ли, мадам? Вие току-що заявихте колко сте обичали госпожа Лайднър. Е, просто допускам, че може да е споделяла с вас.
— Ах! Сега разбирам… Не, не, скъпата Луиз не ми е казвала абсолютно нищо, поне не нещо конкретно. Естествено, всеки забелязваше нейното безпокойство и разтревожения й вид. Освен това и всички тези странни случки — ръце, които хлопат по прозорците, и какво ли още не!
— Спомням си, че ги нарекохте пристъпи — обадих се аз, защото не можех да мълча повече.
Със задоволство констатирах, че госпожа Меркадо се смути.
За втори път мосю Поаро хвърли към мен удивен поглед и заяви делово:
— Значи можем да кажем, мадам, че сте си мили косата, не сте видели, нито чули каквото и да е. Спомняте ли си нещо, което би могло да ни помогне по някакъв начин?
Тя отговори, без да се замисли:
— Не, нищо. Всичко е пълна мистерия! Според мен обаче едно е ясно — убиецът е дошъл отвън. Това е съвсем очевидно.
Детективът се обърна към съпруга й.
— А вие, мосю, какво ще ни кажете вие?
Меркадо подскочи нервно, после припряно подръпна брадата си.
— Така е, така е — каза. — Кой измежду нас би сторил зло на госпожа Лайднър? Тя беше толкова добра, толкова мила. — Той поклати глава. — Този, който е посегнал на живота й, е чудовище — да, истинско чудовище!
— А вие, мосю, как прекарахте вчера следобеда?
— Аз ли?
Погледът му започна да блуждае.
— Беше в лабораторията, Джоузеф — пошепна жена му.
— Ах, да! Действително така беше. Както обикновено.
— По кое време отидохте там?
Той отново погледна жена си безпомощно.
— В един без десет, Джоузеф.
— О, да! В един без десет.
— Излизахте ли на двора?
— Не… Мисля, че не. — Той се замисли. — Не, сигурен съм, че не съм излизал нито веднъж.
— Кога научихте за драмата?
— Жена ми дойде да ми каже. Беше истински шок. Просто не беше за вярване. И сега още ми е трудно да си представя, че всичко това е действителност. — Внезапно той се разтрепери. — Ужасно, ужасно…