Жена му побърза да отиде при него.
— Да, да, Джоузеф. Всички сме опечалени, ала не бива да се огъваме. Нека не увеличаваме страданията на клетия доктор Лайднър.
Болезнен спазъм сгърчи лицето на доктора и това ме накара да помисля, че цялата тази емоционална атмосфера е много мъчителна за него. Той хвърли поглед към Поаро, сякаш за да го помоли да продължи разпита си. Детективът реагира незабавно.
— Госпожице Джонсън? — каза веднага той.
— Боя се, че не мога да ви съобщя кой знае какво.
Нейният спокоен и възпитан отговор действаше добре след пискливите викове на госпожа Меркадо. Тя продължи:
— Работех в дневната. Правех копия на цилиндрични печати върху пластилин.
— И нищо не сте видели или чули?
— Не, сър.
Поаро я измери с поглед. И той бе доловил същото, както и аз — някакво слабо колебание.
— Напълно ли сте сигурна, мадмоазел? Не си спомняте нищо, така ли?
— Не, наистина.
— Да сте зърнали нещичко, така да се каже, с крайчеца на окото си, нещо, което не сте осъзнали в момента?
— Не, уверявам ви — убедено отвърна тя.
— Тогава може би нещо, което сте чули. Да, нещо, което сте доловили, без да си давате сметка за това?
Тя се позасмя малко нервно.
— Много сте упорит, мосю Поаро. Боя се, че ще ме заставите да кажа неща, които съществуват може би само във въображението ми.
— Значи все пак съществува нещо… нещо във вашето въображение?
Госпожица Джонсън отговори бавно, претегляйки всяка своя дума:
— Не мога да се освободя от впечатлението… оттогава… че в даден момент през следобеда съм чула слаб вик… Смея дори да заявя, че действително чух вик. Всички прозорци на дневната бяха отворени и се чуваха шумовете отвън, откъм нивите. Но оттогава… Просто си втълпих, че… че съм чула госпожа Лайднър. Сега горчиво се разкайвам, че тогава не реагирах. Кой знае? Може би щях да стигна тъкмо навреме?
Доктор Райли се намеси с авторитетен тон:
— Не си въобразявайте подобни неща. За мен не съществува и най-малкото съмнение, че престъпникът е ударил госпожа Лайднър (извинете ме, Лайднър) веднага щом е проникнал в стаята й и сигурно е била убита на място, защото втори удар не е последвал. Иначе жертвата щеше да има време да се развика за помощ.
— И може би щях да заловя убиеца — каза госпожица Джонсън.
— Кога се случи това, мадмоазел? — попита Поаро. — Към един и половина ли?
— Да, някъде по това време.
И тя се замисли за момент.
— Това съвпада — каза детективът. — Не чухте ли друг шум? Например отваряне или затваряне на врата?
Тя поклати глава.
— Не, не помня подобно нещо.
— Вероятно сте седели на маса, нали? Накъде бяхте обърната? Към двора? Или към залата с находките? Към верандата или към полето?
— Бях седнала с лице към двора.
— От мястото, където сте седели, виждахте ли Абдула, който е миел керамичните съдове?
— О, да, щом вдигнех очи, само че бях прекалено вглъбена в работата си.
— Но ако някой беше минал под прозорците ви, щяхте да го забележите, нали?
— Да, почти със сигурност.
— Ала не сте видели никого?
— Не.
— Ами ако е прекосил двора, тогава бихте ли го забелязали?
— По-скоро не. Вероятно не, освен ако точно в този момент не съм гледала през прозореца.
— Сигурно не сте забелязали, че Абдула е напуснал работата си, за да отиде при другите прислужници?
— Не.
— Десет минути — въздъхна Поаро. — Тези фатални десет минути.
Настъпи кратко мълчание. Неочаквано госпожица Джонсън повдигна глава и каза:
— Господин Поаро, боя се, че неволно съм ви заблудила. След като поразмислих, сега вече не вярвам, че е било възможно от мястото, където се намирах, да чуя вик от стаята на госпожа Лайднър. Залата с находките се намира между дневната и нейната стая, а прозорците й, доколкото знаем, са били затворени.
— Но, моля ви, успокойте се, мадмоазел — изрече Поаро. — Това не е толкова важно.
— Да, разбира се. Но то е важно за мен, защото може би щях да сторя нещо.
— Моля ви, не се измъчвайте, драга Ан — обади се и доктор Лайднър с тон на съчувствие. — Бъдете разумна. Без съмнение сте чули някой арабин да вика свой другар.