— Разбрано — съгласи се доктор Райли.
— Ето защо искам да чуя цялата истина — продължи Поаро.
Доктор Лайднър го изгледа удивено.
— Уверявам ви, че не съм скрил абсолютно нищо. Казах ви всичко, което зная.
— Tout de meme1, не сте ми казали всичко.
— Но моля ви! Не мога да се сетя за нищо, което да съм пропуснал.
Той изглеждаше съкрушен. Поаро поклати глава.
— Например — каза — не ми обяснихте защо настанихте госпожица Ледърън в къщата.
Доктор Лайднър изглеждаше напълно объркан.
— Но нали вече ви обясних. Толкова е очевидно! Нервността на жена ми — нейните страхове…
Поаро се приведе напред и бавно размаха показалеца си.
— Не, не и не! Съществува друга причина. Вашата жена е изложена на опасност — да, заплашена е със смърт — да. И вие викате не полицията, нито дори частен детектив — а една медицинска сестра! Ето това не ми е ясно.
— Аз… аз… — Страните на Лайднър пламнаха. — Мислех… — Той изведнъж млъкна.
— Така, така! Близо сме — окуражи го Поаро. — Какво точно мислехте?
Лайднър остана безмълвен. Изглеждаше изтормозен и унил.
— Виждате ли — отново се обади детективът, — досега всичко, което казахте, звучи правдоподобно, освен това. Защо именно сестра? Отговор има — да. Всъщност може да има само един отговор — вие не сте вярвали, че жена ви действително се намира в опасност.
Докторът нададе вик и се отпусна сломен на стола.
— Да ми прости Бог! — изпъшка. — Истина е, истина е.
Поаро го гледаше така, както котка гледа миша дупка — готова да скочи веднага при най-малкото движение.
— Тогава какво сте мислели? — попита.
— Не зная. Нищо не зная…
— О, да, знаете. Знаете го прекрасно. Да ви помогна ли? Кажете ми, доктор Лайднър, не сте ли подозирали, че жена ви сама е писала тези писма?
Нямаше никакъв смисъл да отговаря. Поаро бе отгатнал самата истина. Вдигнатата ръка, която сякаш молеше за пощада, беше достатъчно красноречива.
Въздъхнах. Значи моето аматьорско предположение е било вярно! Спомних си особения тон, с който доктор Лайднър ме беше попитал какво мисля за цялата тази история. Поклатих замислено глава и в този миг се сепнах, защото усетих погледа на Поаро върху себе си.
— И вие ли сте мислели така, сестра?
— Да — отговорих искрено. — Това ми мина през ума.
— И каква бе причината?
Посочих приликата между почерка на анонимните писма и почерка върху плика, който ми показа господин Колман.
Поаро се обърна към доктор Лайднър:
— А вие бяхте ли забелязали подобна прилика?
Докторът сведе глава.
— Да, признавам това. Почеркът беше ситен и сбит, за разлика от по-едрия почерк на Луиз, но някои от буквите бяха изписани по един и същи начин. Ще ви покажа.
Той извади няколко писма от вътрешния джоб на дрехата си, отдели един лист и го подаде на Поаро. Беше част от писмо на жена му. Поаро грижливо сравни почерка й с анонимните писма.
— Да — каза той. — И в двата случая буквите „s“ и „e“ си приличат. Не съм експерт по графология и не бих посмял да се произнеса със сигурност (което ме подсеща, че не съм срещал двама графолози, чиито мнения по даден случай да съвпадат), но поне мога да кажа, че приликата между двата почерка е очевидна. Много е възможно всички писма да са писани от едно и също лице. Все пак нищо не е абсолютно сигурно и нека не избързваме със заключенията.
Той се облегна назад и добави със замислен вид:
— Очертават се три възможности. Първо, приликата между почерците да е чиста случайност. Второ, заплашителните писма да са писани от госпожа Лайднър по някаква причина, неизвестна нам. Трето, те са писана от друго лице, което умишлено е имитирало почерка на госпожа Лайднър. С каква цел? Подобно действие изглежда като че ли лишено от смисъл. Във всеки случай едно от тези три предположения е правилното.
Той се позамисли за миг, а после се обърна към доктор Лайднър и делово го попита:
— След като заподозряхте госпожа Лайднър, че сама е писала писмата, какво си помислихте?
Лайднър поклати глава.
— Прогоних тази мисъл още начаса, защото ми се стори чудовищна.
— Не потърсихте ли някакво обяснение?
— Запитах се дали болезненият спомен за миналото не се е отразил зле върху психиката на жена ми. Предположих, че е могла да напише тези писма, без да има ясно съзнание какво върши. По принцип не е изключено, нали? — запита той, като се обърна към доктор Райли.